Родовата памет

Спомени на Лиляна Балканска

Лиляна Балканска: Записването на историята на рода и на други исторически събития е традиция в нашето семейство, започната от дядото на дядо ми - Обретен Ганюв. Запазен е един стар тефтер, в който той е записвал „да се помни"- в еди коя си година се случила чумна епидемия, в еди коя си година московците се биха и пр. Този навик се прехвърля в дядо ми, а и майка ми имаше същите черти. Аз за съжаление не притежавам такива качества да запазвам и подреждам семейните архиви по този начин, по който те са го правили.

*Конкретни спомени за Баба Тонка нямам. Познавам я от разказите на дядо ми Никола Обретенов. Аз, разбира се, физически не съм я виждала, но у мен от разказаното ми е останало чувство на уважение и преклонение към нея. Наистина е за учудване това което е направила, още повече, че тя не е имала някакво светско образование, а е била неграмотна. В тогавашно време, при тогавашните обстоятелства и при това жена! Тя стана легенда за народа ни и предполагам, че ще остане такава.*

*Вкъщи гостува известно време един художник - българин, който живееше в Италия. Искаше да нарисува портрет на Баба Тонка и дядо ми му даде снимки. Не си спомням името му и не зная какво стана с портрета. Художникът казваше, че майка ми много прилича на баба си.*

*Трябва да призная, че не се живее удобно в сянката на легендарна личност, не е много* *приятно, нито лесно, защото трябва все да се държиш на нивото на тази жена и да не падаш под него. То е неосъзнато чувство, дълбоко в мен някъде съществува, и моят дядо и другите деца, пък и моите родители. Всичко това ме задължава и аз мисля, че съм го предала и на моите деца.*

Биография на Баба Тонка

Легендарната личност

Неграмотното момиче, родено и живяло в патриархалната среда на ХІХ в., в годините на своята зрялост достигна до равнището на политическа личност със своето важно място – социално и морално, в епохата, която и до днес ни държи в изумление и поклон. Сама жена, вдовица, тя излъчва респектираща сила, непоколебим дух и силна воля, с които преодолява първичния майчин инстинкт да закриля и пази рожбите си, насърчава и поощрява младите бунтовници да вървят по пътя на борбата. Тя е майката, която без колебание поставя на първо място в скалата на семейните ценности героизма и саможертвата в името на националния интерес и получава славата си не заради смелостта на синовете си, а заради своето лично присъствие сред тях. Безрезервната й отдаденост на другите я издигна на пиедестала на националните герои, тя е част от паметта на нацията, името й излиза извън рамките на историческата действителност и постепенно се превръща в легенда.¹

Ранни години и семейство

Биографията на Баба Тонка започва най-обикновено, свръх типично. В началото на ХІХ в. младото семейство Минка и Тончо Тончеви напускат родното си село Червен, за да подирят по-спокоен и сигурен живот в големия град Русчук. Родният им дом често е обект на погроми от страна на върлуващите в района кърджалийски отряди, затова, когато Тончо се оженва за най-хубавата мома от селото „за да запази семейната си чест, решил да се пресели в близкия град". Купуват си къща в Мечка махала, която се е намирала на днешната ул. “Войводова” № 35.² В този дом се раждат двете им деца – син, който рано е починал, и през 1812 г.³ дъщеря, кръстена с името Тонка. Благодарение на наследството си и майсторлъка в правенето на постави⁴ за грозде, баща й бързо забогатява и става уважаван гражданин, на когото думата на две не ставала пред турските власти. Единствените сведения за Тончеви се съдържат в ръкописите на внука им Никола Обретенов⁵, писани в началото на XX век, т..е около осемдесет години след смъртта им. Тяхна основа са разказите на майка му за нейните родители - отделни епизодични случки, които тя е искала да остави като спомен у своите деца за нейното детство и за непознатите им баба и дядо. „Баща й като истински българин - пише в първия непубликуван вариант на спомените си⁶ Обретенов, е направлявал чадото си към обич на народа си и отечеството си..., приучавана да обича Бога и черквата. Макар и богаташка дъщеря, тя винаги ходела с момите и ергените на кърска работа..., [ а] когато трябвало да се копай лозето на някоя от бедните й другарки, занасяла и нужната храна от дома си".

Детство и възпитание

Възпитанието, която патриархалното семейство Тончеви дават на дъщеря си, формират у Тонка качества, неприсъщи за родено в началото на ХІХ в. момиче и имат решаващо въздействие върху нейния характер. Едва 10 – 12-годишна “яхвала магарето на баща си, отивала на тяхната кошара, която била извън града, на полето, натоварвала сиренето и го донасяла в дюкяна на търговеца, на когото баща й го продавал”. В резултат от малка придобива търговски умения, които успешно развива през годините и активно ще участва в стопанските инициативи на съпруга си. Когато научава, че ядосаните от дръзкото й поведение младежи се заканват да намажат портата й с катран, което по него време се счита за най-големия срам и позор за една мома, тя решава да им даде достоен урок. Тончо Поставчията не само одобрява идеята на дъщеря си, заедно с нейните другарки да се появят на седянка в сейменски⁷⁸ дрехи, за да сплашат самонадеяните ергени, но и осигурява необходимото им облекло и оръжие. Поощрявайки дързостта на Тонка, извършена в името на семейната чест, той умело й внушава, че чрез находчивост и самообладание може да избегне надвисналата над нея и близките й опасност. Бащата добре знае, че не може да се очаква от едно момиче, обличало дрехите и убедително изиграло “ролята” на сеймен, като порасне да се страхува от тях. Изключително важен урок, който тя не само че никога не забравя, но и често се налага да прилага по-късно в живота, когато се включва заедно с децата си в националноосвободителното движение. Твърде необикновена ще да е била и майката, която искала дъщеря й да се научи да чете и пише. Въпреки, че по това време в Русе няма девическо училище, Минка Тончева намира изход – учител ще бъде роднината поп Недю. Негативната реакция на тогавашното общество и жестоките подигравките на децата от махалата, че учат само момчетата, които ще стават попове, са причина малката любознателна Тонка да остане неграмотна. Тя е първото момиче в града, за което съществуват сведения, че има желание и прави реален опит през 20-те години на ХІХ в. да придобие макар и елементарна грамотност. Мечтата на своята майка, дъщерята реализира чрез децата си – и седемте получават добро за времето си образование в родния си град, а най-малките продължават обучението си в Русия. Вродената у Тонка любов към образованието намира по-късно в живота й различни проявления - извършва имунизация на децата само срещу разписка от общината за внесена от родителите им сума в полза на училището, а пенсията, отпусната от Народното събрание в последните години от живота й, въпреки тежкото материално положение на семейството си, тя подарява за книги на бедни ученици. От този печален детски инцидент и несполучливия опит да се научи да чете и пише, тя разбира, че не бива се съобразява с общественото мнение, защото то не винаги е най-правилно, друг урок, който неотклонно следва цял живот, и който й дава сили да преодолява по-лесно трудностите. Когато синовете й учредяват вкъщи революционен комитет и тайно провеждат заседания, майката дори престава да общува с комшийките си, за да не би някоя да похлопа на портата й в неподходящ момент и с това да изложи на риск святото дело. Засегнати от необяснимото за тях поведение на Тонка, те я обявяват за магьосница.

Брак с Тихо Обретенов

Заможните родители са избрали за единствената си дъщеря имотен ерген, но Тонка, възпитана да отстоява позициите си, се омъжва за своята изгора Тихо Обретенов. Със сватбата на Тонка и Тихо се сродяват две фамилии със сходна житейска съдба. Тончеви и Обретенови са преселници от родните си места Червен и Щръклево, отстоящи на 20-тина километра от Русе, прокудени от междуособиците, обхванали Османската империя в края на ХVІІІ в. Роденият в Русе на 6 декември 1808 г. Тихо е личен момък, грамотен, с хубав глас, пее на големи празници в черквата и спечелва завинаги сърцето на Тонка. Той е наследил природната интелигентност и любознателност на своя баща Обретен Ганюв, както и абаджийския занаят.

Обретеновият сборник

Дядо Обретен е завещал на потомците си ръкопис, т. нар. Обретенов сборник, писан в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Документът е красноречиво доказателство за. разнородните интереси на притежателя си - природно интелигентен българин, живял в смутни времена, с вечно буден интерес към съвременните събития и верен усет за тяхната историческа значимост, с национално патриотично чувство, рационален светоглед и религиозно православни убеждения.⁹ Текстовете в тефтера на дядо Обретен са предимно жития на светци, слова и поучения на Йоан Златоуст, апокрифни разкази за Исус Христос, за защита на християнската вяра против мюсюлманите и евреите, патерични разкази, указания за лошите дни през годината, зодиакални гадания и предсказания, медицински рецепти и кратки историко - летописни бележки от политически и битов характер.¹⁰ Авторът е подбрал не чисто канонични молитви, а апокрифни произведения, създадени от народното творчество, по-близки до реалния живот. Чрез тези кратки вписвания книжовникът изразява своето присъствие като очевидец на събитията и страдалец в тях. Той не само регистрира историческия факт, а му дава и своята оценка, споделя тълкувания и емоции, описва влиянието върху съдбата на съвременниците му. Изследователите определят приписките като надежден критерий, чрез който най-добре може да се съди за състоянието на българската историопис. Отличават се със стегнатост и краткост в отразяване на историческото събитие, фиксират го в момента и така документират настоящето.¹¹ От оскъдните биографични бележки е видно, че Обретеновият род е от с. Щръклево, Русенско.¹² Малкият Обретен прекарва детството със своето семейство в родното село. През 1789 г. написва и първите слова в своя тефтер. В края на първия разказ той собственоръчно датира ръкописа си: „Писа[х] асъ ώбретенъ синъ Ганюву ώ Штраклюву, аφпа, iаноарiе к". Численото значение на буквеното обозначение е – 20 януари 1789 г.¹³ В посочената година той вече е усвоил необходимите знания и грамотност и е достигнал възрастта, на която би могъл да направи своя подбор на текстовете, воден от вътрешната необходимост към книжовни занимания. Ако приемем, че по това време Обретен е бил 15 – 20 годишен, можем да предположим, че е роден около 1770 г. Под датата 11 октомври 1780 г. той е записал: Да се знае, кату изъмряха теикуви и чичуви и чичу ми Ангелъ и систра ми Валкана и майка ми Варба, оумря напред 7 годинъ и пулвина беше са миналу.¹⁴ Тази бележка носи най-богата информация за семейство Ганюви. Името на майката е Върба и „оумря напред 7 годинъ и пулвина", т.е. най-вероятната дата на смъртта й е - февруари 1773 г. За баща си летописецът не споменава нищо. Знаем само, че се е казвал Ганю и е имал двама братя – Ангел, починал през 1780 г. и Драган, с когото Обретен напуска родното село, умрял през 1793 г. в Русе. Трагична е 1780 г. за малкото момче – починали са (не ясно по какви причини) и сестра му Вълкана и „текуви и чичуви". От големия род остават само двама – чичо Драган и около 10-годишният му племенник.

Преживели войни, междуособици, природни бедствия, загубата на близки, те търсят по-сигурен живот зад дебелите стени на укрепения град и най-вероятно напускат родното Щръклево след смъртта на близките си през 1780 г. Остават все още неизяснени съществени подробности от биографията на Обретен Ганюв - от къде черпи конкретната информация за дати за събитията от 70-те г. на ХVІІІ в., когато той все още е малко дете и е невъзможно сам да си е водил бележки, както и къде и кога се научава да чете и пише? Допускам, че някой близък на семейството роднина, свещеник или съселянин, е оставил по страниците на църковна книга свои летописни приписки. Основателното предположение допълва представата за безспорно будния щръклевски род Ганюви, където очевидно се почитала многолетната традиция книгата да присъства в българския дом. Това често е библията, или друга света книга, в която притежателят й вписва кратки бележки, носещи специфичния исторически вкус на епохата, в която живее. Известно е, че книгата заема особено място в ежедневието на българина – употребява се за разваляне на магия, за изцеление, за предпазване от зло, носила се е като амулет и обикновено е поставена над иконата или до огнището.¹⁵ Въпреки трагичните обстоятелства, прокудили от родното място чичо Драган и племенника му, те не забравят да отнесат в дисагите си и безценната семейна реликва. Не са известни данни за наличие на училище в с. Щръклево през втората половина на ХVІІІ в. и приемаме, че малкото момче се научава да чете и пише в русчушкото килийно училище. Въпреки отдалечеността във времето, родното място до днес пази спомена за Обретеновия род. Най-близката до селото местност на река Бели Лом носи името “Обретенка”. Върху карта, публикувана от Карел Шкорпил през 1912 г., същата местност е записана като “Обретенка Тихойоолу”. Там има мелница, която местните жители и днес наричат “Тиховата мелница”.¹⁶

В кратките приписки Обретен Ганюв вписва важните моменти от живота си. На 18 юни 1793 г. умира чичо му Драган. С оставеното наследство, на 25 август, в сряда племеникът наема дюкян от хаджи Марин, който до 18 октомври 1794 г. е вече негова собственост.¹⁷ На 14 октомври 1806 г. се оженва за Стамата и на 6 декември 1808 г. се ражда синът им Тихо. Оскъдните сведения се допълват от спомените на внука им Никола Обретенов: “Дядо ми Обретен и баба ми Стамата, както са ми разказвали моите родители, са били на голяма почит между съгражданите си, били хора благочестиви и набожни. Дядо ми Обретен е бил абаджия. Между еснафа той се ползва с голямо доверие, към него са се обръщали за съвети не само роднините, но и много познати, знаел е да чете и пише и за времето си е бил интелигентен човек.”¹⁸ А в друг ръкопис допълва, че били „макар бедни, но честни хора и трудолюбиви".¹⁹ Това е запомнил от разказите на родители си, роденият след смъртта им потомък. И продължава – “дядо ми Обретен, сам грамотен и любознателен човек, е изучил сина си Тихо, моя баща да чете и пише и да знае да пее в черква черковни песни на псалтикия. Баща ми бил най-прилежният и най-сръчният работник в абаджийския дюкян на дяда ми”.

Следва дълъг, 18-годишен период, в който летописната хроника секва. Най-вероятната причина е, че наскоро след раждането на сина му, Обретен Ганюв е починал, а последните вписвания в бащиния тефтер са от Тихо. След смъртта на съпруга си Стамата се омъжва за Никола. Последните летописни бележки са писани в периода 1836 – 1838 г.: „Да са знаи – пише на 3 април 1836 г., кату трагнаха Свитогорците да утидат на Свита гора св. Георги Зуграфу манастир, чи утиди Иван Абаджията Ганювич и Никола уфчеру двама баджатаци наино." Пристигането на духовниците от манастира „Св. Георги Зограф" на Света гора безспорно е важно събитие в града. Трудно е да се определи, въз основа на оскъдните сведения, дали „Никола уфчеру" е пастрокът на Тихо. Факт е, че поклонническото пътуване е провокирало младия мъж да отвори позабравения стар бащин тефтер.²⁰ Архимандрит Аверкий, дългогодишен даскал в местното килийно училище, води поклонници от Русе, Разград и околните села, заедно с епископ Неофит Червенски. В стила на баща си, на 15 юли и на 4 септ. 1837 г., Тихо съобщава за чумна епидемия, изброява имената на почиталите в махалата, където живее, и на 11 януари 1838 г. написва последната бележка за земетресение - “потрипера зимята нсщ[т]а сахатю по 4”.

Потомците наследяват от дядо си Обретен усета към важността на историческия момент, обективната позиция и съпричастност спрямо конкретната политическа ситуация, влечението към книжовни занимания и доразвитото у внуците му желание за лично участие и принос в обществения живот, подчинено на чувството за дълг и отговорност за съдбата на родината.

Семейният живот

През 1831 г. Тонка и Тихо вече са семейство. Кум на младоженците е Костаки с прозвище Вампира, с когото стават и съдружници. Зестрата на младата невеста помогнала на съпругът й да се “издигне като търговец и да достигне да бъде наречен чорбаджи Тихо.”²¹ Младото семейство продава родната й къща и заедно с пастрока на Тихо купуват дворно място на Дунавския бряг. Новият имот, собственост на Курт бей в махалата „Бахче чифлик", е застроен с две къщи – в по-малката живее многолюдното семейство, по-голямата дават под наем.²² Покупката е извършена на 20 март 1832 г. “кату зехми къщата сас пастрока си наино от дяда Юрдана сторихме харч .. 1280 гр., дадени по равно от Тихо и Никола” – пише в тефтера си младият търговец.²³ От сметките му е видно, че за ремонта на къщите през 1840 г. е изразходвана сумата от 2764.12 гр., през 1843 г. – 5342.12 гр.²⁴ и пр. В новия дом на Тонка и Тихо се раждат 12 деца, пет от тях умират и живи остават седем – Атанас (1839), Ангел (1841), Петър (1842), Петрана (1845), Никола (1849), Георги (1851) и Анастасия (1860).

Тихо Обретенов - съпругът и търговецът

Тихо Обретенов, съпругът на Баба Тонка, бащата на децата й, незаслужено е пренебрегван от изследователите, останал в сянката на легендарната си съпруга и героичния живот на децата си. За баща си Никола Обретенов разказва доста фрагментарно в спомените си, а запазените ръкописи и търговски тефтери²⁵, както и книгите от личната му библиотека, съдържат важна информация за начина на мислене и стопанската му дейност.

На 30 годишна възраст Тихо Обретенов вече притежава собствен дом, дюкян в Русе и хан с два дюкяна в Исакча, Тулчанско – единият „с манифактура, колониал и дикиджийска стока, която доставял готова от Русе, Шумен, Друмаята, Карду и Узунджова панаири"²⁶ другият е бакалница и кръчма. Работата се разраства и заедно с баща си за Исакча пътуват големите синове Ангел и Петър, както и чираци и калфи, които да шият абаджийските стоки. През есента майсторът се връща у дома с богати кярове и стока за продан – солена риба, хайвер, мед и др., като остава дюкяна и кръчмата на свой роднина – калфа. И напролет потегля отново към Исакча със стока, произведена от семейните лозя. “Махленският дюкян” в Русе, наследен от дядо Обретен, поверява на сина си Ангел. Младият търговец Тихо вече е със завидно положение в обществото и комшиите започват да ги одумват, че жена му изваждала от делвата жълтъците на баща си.²⁷ “Тонка, пъргава, работна и предприемчива, оставала в Русе – разказва синът й, гдето и възпитавала децата си, а в същото време гледала и обработвала около 25 дюлюма [1 дюлюм = 919,3 кв.м] лозя, прибирала реколтата, приготвяла добро вино, което продавала на австрийските параходи и шлепове, а част от него пролетта, като мъжът й заминавал за Исакча, занасял с каика и продавал на сакчанските кръчмари добро вино и ракия. Тъй две силни честни работни ръце достигнали доста…” По приблизителни изчисления може да се предположи, че на година семейството произвежда средно по 210 л. ракия и 4,6 тона вино. Младата съпруга внимателно следи пазара, наблюдава интереса на чуждите търговци и търсените от тях стоки. Бързо разширява стопанските семейни дейности и започва да храни буби, произвежда семе, което продава на италиански прекупвачи²⁸.

Ежедневните грижи за домакинството, за дребните деца и домашното производство, ангажират изцяло вниманието на младата стопанка. Политическите вълнения, обхванали европейските народи в размирните 1848 – 1849 г., са далечни и непознати за нейния ограничен патриархален свят. Бежанците, потърсили подслон в Османската империя, слизат на русчушкото пристанище. Мъже, жени, деца, старци са принудени за живеят край Дунава в дупки, изкопани в брега. Тъжната съдба на унгарските семейства, прокудени от родните си места, дълбоко жегва сърцето й. „И аз имам деца и те може да достигнат на този хал и мизерия" разсъждава майката, която се грижи за четирите си малки деца, на път е петото и заделя храна за гладните бежанци. „Майка ми като гледала тази покъртителна картина, горко плакала и молила Богу да им помогне... Тя ставала рано, замесвала хляб и по 3, 4 самуни в една кошница и сирене и спуска с въже и са радвала, че изпълнявала една човешка и християнска длъжност. И помня сякога, когато ни разказваше.. не минаваше без плач.." През годините в паметта й не избледнява спомена от тези години с бури и проливни дъждове и винаги, когато зафучи ураганен вятър „Баба Тонка почваше да си върти главата и казваше: “Пак трябва да са лей нейде из Маджарско кръв”- завършва разказа за преживяното от майка му по Унгарските събития, синът й Никола.²⁹

Започва Кримската война (1853 – 1856) и бащата се прибира при семейството си в Русе. Както и предишни години, той е оставил ортаци и роднини да управляват търговията му в Исакча. Настанените в Гюргево руски войски постоянно обстрелват отсрещния висок бряг на Дунава, където се намира и домът на Обретенови. Никой не може да излезе вън от къщи, стените са продупчени от куршумите, а семейството има многобройна челяд. И тогава майката, за да предпази децата си, които постоянно тичат из двора „му намерила цаката..., да вържи една бяла кърпа на една вършина и къде обяд, когато турската стража са прибирала на обед..., отваря портицата и маха с кърпата." Един ден Тихо казва на жена си: “Знаеш ли Тонке, че нашата къща вече не я засягат руски куршуми”. Тогава тя взема кърпата, отваря портичката към брега, внимателно се оглежда за засилената патрулираща охрана на крепостта, и я размахва. Действията на Тонка са прекалено опасни и предизвикват основателната тревога у съпруга й. Домът им се намира между две турски укрепления – Накаш табия и Хаджиоглу табия, стражите обикалят брега, в двора е настанена военна болница, в голямата къща живее турски лекар и въпреки това, действията на Тонка остават незабелязани! След края на войната, роднини от Гюргево им разказват, че един руски офицер, който квартирувал в тях им съобщил, че една жена в Русе, всеки ден в определено време и час махала с кърпа.³⁰ От Хата ефенди, военният лекар, настанен на квартира в дома им, Тонка се научава да ваксинира „деца като й дал и нужните уреди". Отначало тя поставя ваксините безплатно, „но един ден са съветвала с баща ми, който и той научил този занаят, че сички деца, които ще ваксинират да плащат по 5 гроша за училището чрез общината, то като донасят подпечатана разписка с общинския печат"³¹

Кримската война и възстановяването

Мирът е възстановен и Тихо се връща в Исакча. Вместо очакваните печалби, той намира дюкяните разграбени, защото чираците и калфите му се записали доброволци в руската войска и изоставили хана. Стока за около 50 хиляди гроша е опропастена и семейството е разорено. Никола Обретенов пресъздава следния диалог между родителите си: „Аз не намерих нищо там! Какво ще правим сега? Как ще отгледаме и отхраним тези деца, на които трябва и наука...[казва бащата]. Баба Тонка тогава още пъргава и работлива, му отговорила: “Не бой са! Ний и децата да сме живи” и му тръшва отпреде му една конска торба с турски бешлици по 5 гр. и други монети..., нещо около 20 хиляди гроша. Отначало той не искал да вярва на очите си и подозрително я запитал от где ги е зимала. Като му разправила, че в негово отсъствие, тя с най-големия си син Танаса почнала да продава вино и ракия... След примирието, в Русе дошли французки и английски войски и подигнали цената на сички продукти неимоверно. Виното, което се продавало преди войната 60 пари (30 ст.) достигнало до 5, 6, 8 гр. оката. Също и ракията – от 100 пари (50 ст.) – на 10 – 12 гроша. Това окуражило мъжът й ..."³²

Синът Никола свидетелства, че бащата много пъти е предлагал да продадат всичките си имоти в Русе и да се преселят в Исакча, но майка му твърдо отказва с мотива, че за децата е най-добре да завършат добре уреденото училище в родния си град “та да не останат като нея слепи и наложила своето…, сички деца биле възпитани от майка си с патриотически дух.” Братята и сестрите Обретенови са грамотни и образовани – големите синове завършват гръцкото училище, другите - русчушкото класно мъжко и девическо училища, а най-малките продължават да учат в Русия: Георги - в Одеското военно училище, Анастасия - в Девически пансион в Москва. Майката отказва да даде за осиновяване децата си Петър и Петрана на богато сръбско семейство защото ще изгубят българския си дух. “В къщата на Баба Тонка бил настанен министера на вътрешните дела С. Степаич с жена си и когато ги освободили, за да си заминат за Сърбия, поискали от Баба Тонка да им даде от своите деца Петър и Петрана, които да ги осиновят и изучат в странство. Но тя категорически отказала само за това, защото децата им ще станат сърби, ще си изгубят езика и народността…...”³³ По-късно житейските пътеки отвеждат Петър в Белград, но не като осиновено дете на богато сръбско семейство, а като участник във Втората българска легия. Майката взема съдбоносно решение и предопределя бъдещето на своя син - геройска смърт в Севлиевския балкан, вместо високообразован и материално осигурен сърбин, а Петрана ще бъде доверена куриерка на революционния комитет, ще шие бунтовни знамена и лекува ранени руски войници като медицинска сестра по време на Освободителната война.

Обществената дейност и връзките с Раковски

Уважаван от съгражданите си търговец, Тихо Обретенов е избиран за църковен епитроп и училищен настоятел, влага усилия и средства за развитие на възрожденското училище и има своето място в решаването на важни обществени въпроси на града. „В празнични дни, след черковния отпуск, баща ми обичал да се събира у дома с приятелите си съмахленци Петър Сакелариев, Братой […], Никола Казмата, Юрдан Шарапчията, Георги Красналиев и др. Така събрани те опитвали новия пелин, новото вино и вкусните наденички... После прочитали новите броеве на в. „Дунавски лебед" от Раковски, когото всички познавали, защото бил идвал в Русе, дори идвал у дома..."³⁴ За връзките на Тихо Обретенов с Раковски и посещението на Котленеца в дома им информация се съдържа само в спомените на Никола Обретенов. Още на първата страница той описва въздействието от това гостуване върху майка му. “Не помня коя година е било – изрично подчертава той, Раковски по думите на майка ми е идвал в Русе и бил гостенин на баща ми два-три деня. Той е говорил на баща ми за “народните работи”. Разговорът им се е водил в присъствието на майка ми Баба Тонка, която поглъща всяка чута от Раковски дума... Когато в края на живота й я питахме от кога тя се е увлякла в народните работи, отговаряше ни: “От дядо Николовото време и от Котленеца, който толкова хубаво говореше за светото дело”. Това е единственото, непотвърдено от други източници сведение, че Георги Раковски е посещавал дома на Обретенови. Учените проследяват четири негови идвания в Русе - първото вероятно през февруари 1845 г., когато заедно с баща си престоява 18 дни в русенския затвор, другите - в периода октомври - декември 1853 г. и януари 1854 г., когато изпълнява задълженията си като турджуманин (преводач) на турската Дунавска армия³⁵. Тази длъжност му дава възможност да пътува свободно из българските земи, което той умело използва и създава клоновете на „тайното общество"³⁶. Сред изброените в „Житието" му посетени градове той споменава и Русе. Изследователите на живота и делото на Раковски са единодушни, че изричното упоменаване на селищата в ръкописа е свързано с конкретната му дейност в тях." Ако приемем за достоверно твърдението на Никола Обретенов за гостуване на Раковски в дома им и като вземем под внимание факта, че на следващата 1854 г. той на­пуска завинаги България и умира в емиграция през 1867 г., въпросното посещение би могло да се осъществи единствено по време на тези обиколки. Синът на Баба Тонка изрично отбелязва, че не знае кога Раковски е идвал в дома им, но обстоятелството, че в паметта на майка му то съвпада с „ дя­до Николовото време", т.е. с опита за въстание на Никола Филиповски в Търновско по време на Кримската война, е косвено потвърждение на горното предположение. Не е ясно кога и при какви обстоятелства Раковски се запознава с баща му, за да посети тъкмо техния дом, той не е и сред кореспондентите му от Русе, но е спомоществовател на “Горски пътник”, абонат е на “Българска денница” и “Дунавски лебед”.³⁷ Допускам, че по време на непрекъснатите пътувания на Раковски, във връзка с активната му стопанска дейност през периода 1851-1852 г., може би някъде са се срещнали, или някой от многобройните му контрагенти, му е препоръчал Тихо Обретенов.

При съпоставка на частично запазените ръкописи на мемоарите на Н. Обретенов³⁸ с отпечатания текст, прави впечатление, че цитирания от първата страница на Спомените пасаж е вмъкнат допълнително в окончателния, предаден в издателството, екземпляр. Допускам, че тази последна промяна е станала под влиянието на редактора и съставителя Михаил Арнаудов, безспорно най-авторитетният за времето специалист и задълбочен изследовател на живота и творчеството на Раковски. А обстоятелството, че тъкмо той е бил в близки контакти с Обретенов по време на най-активната му работа по написване на спомените³⁹ и препоръчва на този епизод от живота на семейството да се акцентира още в началото на книгата, е потвърждение, че в резултат на личните си впечатления, ученият е бил убеден в истинността на думите на стария поборник.

В цитираните по-горе спомени на Обретенов се съдържа още една много важна подробност - “съмахленците”, които се събирали с баща му, познавали Раковски от идването му в Русе. Фактът, че сред включените в плана на “Житието” му градове е и Русчук, и е доказано, че по време на това пътуване той създава “тайните общества”, логично е да допуснем, че в края на 1853 г., в дома на Обретенови е учреден русенския клон на организацията, а упоменатите по-горе лица – Петър Сакелариев, Братой Добрович, Никола Казмата, Йордан Шарапчиев, Георги Краснелиев и разбира се домакина Тихо чорбаджи, са нейните членове. А Баба Тонка шета на важните гости и завинаги остават в паметта й огнените слова на Котленеца.

Тихо Обретенов е eдин от първите русенски книготърговци. Преди Кримската война в Исакча, наред с обичайната си търговия, той се занимава и с покупко-продажба на книги.⁴⁰ Той е редовен спомоществовател и един от малкото българи, които през 30 – 40-те г. на ХІХ в. имат финансова възможност да заделят пари да си купят книги. Духовното и материално начало, поставено от Обретен Ганюв, е продължено от сина му, преминава в следващите поколения и пуска дълбоки и трайни корени у потомците. В ранните си ръкописи Никола разказва детски спомен, как, след като си свършат къщната работа, родителите му сядали вечер и баща му „прочитал нещо от псалтикия или някои черковни книги” на майка му. „Понеже са считал за един от по-интелигентните между своите другари, - продължава синът, приемал вестници и списания и събирал приятелите си в дома си та им четял и знаел и черковна псалтикия да пее. Сички книги, които по него време са издавали, биле достояние на неговата къща. И сега даже се намират в сина му Никола две годишнини течение от списанието “Любословие” издавано от Константин Фотинов в гр. Смирна в Турция..." ⁴¹ За около един век семейство Обретенови създава уникална библиотека, съдържаща ръкописи и редки старопечатни издания. След Освобождението библиотеката е допълвана предимно с историческа литература с автографи от авторите. Но житейската съдба на потомците, както ще стане дума в по-долу, е много, много тъжна – историческата дата 9 септември 1944 г. е фатална за тях. Убити са внучката на Баба Тонка и нейния съпруг – Тонка и Нико Просеничкови. В дома им са настанени лица, които, според разказите на съседи, палели печките си с ръкописи и книги, изчезнал сандък пълен с възрожденска периодика. Останалите, след погрома над семейството книги, се съхраняват в Историческия музей в Русе и ЦДА – София, обработени към личния фонд на Н. Обретенов.

Революционната дейност

Борбата срещу гръцкото духовенство

Първото сведение за отношението на Тонка и Тихо Обретенови към набиращата сила енергична съпротива срещу гръцкото духовенство е свързан с инцидента с даскал Гьока. През учебната 1851 – 1852 г. в русчушкото училище за преподавател по турски език е назначен потурчения сърбин даскал Гьока. “Този човек в скоро време може да привлече към себе си първенците на града – пише Н. Обретенов. И почнал да проповядва нещо в рода за въстание. И започнало записвание на въстаници. Този Гьока идвал и в дома на Баба Тонка и са срещал с мъжа ѝ, а също посещавал гръцкия тогавашен владика Синесий, гръкоман… По един неочакван случай Баба Тонка открива, чрез своя верен слуга Цвятко Стамболията, приятел на владишкия гавазин Иван, че Гьока бил турски шпионин, и че с епископ Синесий са готвели капана на първенците, които били събрани в митрополията, за да обмислюват как по-тържествено да провъзгласят въстанието. Баба Тонка, на която къщата била съседна на митрополията, праща и извикала мъжа си, открила му плана на епископ Синесий и Гьока и спасила делото.”⁴² Напрежението в града, породено от отказа на духовника да изпълнява църковната служба на български език, ескалира и населението престава да му плаща данък владичина. Разгневен от категоричната позиция на българските нотабили, епископ Синесий извършва “последната гнусна постъпка” – “анатама връх нашите свещеноначалници”, която “падна като прелюта рана в сърцата на русчуклий…”. Поведението му предизвиква откритото недоволство и учениците от горните класове разрушават дома му. „Аз и до сега нося на ръката си белега от чупенето да джамовете с юмрук - разказа Никола, тогава ученик във втори клас. В една стая бяха прибрани сладката на епископ Синесий. Всички буркани бяха хвърляни като топки върху стените..., течеше сладко и маджун."⁴³ “Сакън да не вземете нещо владишко, защото е прокълнато!”- наставлява Баба Тонка насъбралата се тълпа, рушаща домът на омразния за всички русенци гръцки свещеник. Омразният свещеник напуска завинаги Русе през 1864 г.

Смъртта на Тихо Обретенов

Тихо Обретенов си отива от този свят на 10 декември 1870 г. на 62-годишна възраст. Смъртта му е внезапна и семейството не без основание обвинява съдружника Трифон Попстойчев, че е отровил баща им, за да заграби дюкяните и е унищожил документите. “След неговата смърт – пише Никола, алчният чорбаджия прегледал сметките сам, изкарал го борчлия, усвоил му зданието в Исакча, двата пълни дюкяна със стока и изпъжда братята ми оттам.” След смъртта на бащата, съдружникът предявява иск към Обретенови за 21 хил. гроша. Майката обявява пред общината, че имотите са от родителите й и спасява от “опропастяванието” семейството си.

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Последовател като баща си на идеите на Раковски, Петър се записва във Втора българска легия в Белград и заедно с брат си Ангел са сред четниците на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 6 срещу 7 юли 1868 г. четата преминава Дунава.⁴⁴ В дома на Обретенови настават дълги и мъчителни дни и нощи. Новините стават все по-тревожни. Баба Тонка и Никола обикалят града, наблюдават конака с надежда да научат каква е съдбата на братята. Плъзва мълва, че измежду заловените „нехранимайковци" са и синовете на Тонка и щели да ги обесят пред портата на бащината им къща. Първо е докаран тежко раненият войвода Ст. Караджа, който умира от раните си. Баба Тонка го погребва според християнския обичай и се грижи за гроба, а по-късно съхранява в дома си и черепа му. Пристигат новини за убити русенски момчета. Баба Тонка трябва да понесе и клетвите и обвиненията на майките им, че е виновна за смъртта на децата им На 6 август, Преображение в Русе е докаран Ангел с другите заловени четници. „С много молби и бакшиши – разказва сина й Никола, майка ми можа да бъде пусната да влезе при брата ми в затвора заедно с мене. Всички служители в затвора се събраха около нас да видят как един комита ще се срещне с майка си. Майка ми, вместо да плаче, обърна се строго към брата ми и почна да му се кара: „Колко пъти съм ти казвала – да не се събираш с хаирсъзи, че и ти ще станеш като тях? Как ти посмя да станеш царски душманин?... Това много се хареса на турците и началникът на затвора потупа майка ми по гърба, като й каза: „Машала бабо!". „Тръгнахме си за дома – разказва по-късно Никола. През всичкото време майка ми се държеше тъй, сякаш нищо особено не е било – „твърда" и „спокойна", но само външно. Щом прекрачихме прага вкъщи и вратата хлопна зад нас, рухна изведнъж като посечена. Изпадна в пълно безсъзнание. Види се, не беше даже по нейните сили да издържи подобно жестоко душевно изпитание. Едвам я свестихме ..." Важното за нея е, че е успяла да запази самообладание, че вратите на затвора вече са отворени и може да се грижи за момчетата - да лекува раните им, да им пере дрехите, да им носи храна. Водена от максимата „Надей се на роб, но не и на гроб", тя успява да спаси сина си и другарите му от смъртна присъда. Но Петър е загивал, а Тонка знае, че тя е „виновна"- отказала е осиновяването и е предрешила съдбата му .

Русенският революционен комитет

Ежедневието у Обретенови е изпълнено с тъгата, мъката, болката по изгубените близки. Майката е изпратила на доживотна каторга единия си син, другия е загинал в Балкана, погребала е съпруга си, изтърпяла е и злостните клетви от другите майки, изгубили чедата си в неравната битка с поробителя. Несломимата духом жена трябва да се справи и с алчния, жесток съдружник, отровил съпруга й, и присвоил хана със стоката в Исакча. Но семейството не се огъва, не се отчайва и прави следващата рискована стъпка, която коренно ще промени живота им. На 10 декември 1871 г. в къщата на Баба Тонка синът й Никола, Тома Кърджиев и Ради Иванов учредяват Русенския революционен комитет. Очевидци свидетели разказват за небивалото себеотрицание, проявено от майката в това нощно заседание. През цялата нощ тя пази къщата и двора от подозрителни очи и уши. Случващото се не е новост за домакинята - в дома й, в различни години и все през зимния сезон се създават патриотични формирования: 1853 - 1854 г. Раковски учредява клон на „тайното общество", през 1867 - 1868 г. синът й Ангел организира временно политическо ядро и вече е ред на по-малкия – Никола.

Майката посреща и изпраща революционери, грижи се за затворниците, укрива оръжие и комитетски книжа, лекува ранени, погребва загиналите, охранява членовете на революционния комитет, заседаващи в до­ма й, хули пред турците загиналите си синове, за да спаси живите, кълне и проклина заминалите си за Румъния деца, за да отклони вниманието от къщата им, където нелегалната работа не спира. Лъжливите думи, любезно поднесеното шербетлия кафе, червено вино или люта ракия ласкаят турците и приспиват вниманието им. Тя излъчва спокойствие и самоувереност, но е и много наблюдателна, улавя всеки жест, поглед, недоизказана дума, за да разсее породилото се съмнение към децата й, да отстрани надвисналата над дома й опасност. Жена с твърд характер, който майсторски внушава безразличието и дори отрицанието си към бунтовническите действия, а в същото време е безгранично предана на свещеното дело. Тези качества на Баба Тонка имат важно значение за безпогрешното функциониране на създадения от сина й Никола и другите членове на комитета таен революционен канал през р. Дунав.

Непосредствено след срещата си с Любен Каравелов през юни 1871 г. Обретенов пристъпва към осъществяването на толкова необходимата за изградената революционна организация от Левски съобщителна система Русе - Гюргево. Утвърден за куриер между БРЦК и комитетите в Българско, той веднага започва работа по организиране на „ поща за пренасяне на някои неща от Русе за Гюргево и обратно". За реализирането на тайната мисия пряко са ангажирани всички членовете на семейството. Под къщата е изкопан дълбок зимник превърнат в арсенал за оръжие, направено е и скривалище за пратениците, оградата на двора има няколко прикрити вратички, през които насъбралите се могат незабелязано да напуснат къщата. А стопанката на дома е пазителка на това важно и опасно място.

За кратко време къщата на Баба Тонка се превръща в особено важен елемент от целия сложен механизъм, чрез който се осъществява борбата за национално освобождение. Следват години на ежедневно напрежение, през които пред очите на добре платената и професионално организирана шпионска мрежа на турската власт и под зорките погледи на чуждестранните дипломати, през здраво охраняваната държавна граница безпрепятствено преминават революционери, забранени от цензурата издания, оръжие и други материали. Създадена е стройна организация, която постепенно овладява всички важни стратегически, транспортни и гранични обекти - жп линията, паспортната служба, митницата, телеграфа, редакцията на в. „ Дунав", пощенските корабчета, които ежедневно кръстосват реката, лодкарите, пренасящи стока между двата бряга на Дунава. Русенският революционен комитет разполага с цяла мрежа от верни сътрудници, които не са членове на комитета, но чрез които осигурява на тайно пребиваващите в града революционери безопасен престой, квартири, храна, оръжие, дрехи и пр., прехвърлянето им през водната граница или пътувания до други населени места И всички тези млади, буйни патриоти изпитват респект към личността й, уважават мнението на майката, благодарни са за закрилата и грижите и най-важното – доверяват й се! През целия шестгодишен период нейният дом е сигурно убежище за най-патриотично настроените радикални български среди в навечерието на Освобождението.

Знамената и Ботевата чета

Решаваща роля при изграждането на цялата тази сложна и умело структурирана тайна организация има безспорно най-дългогодишният активен член и основател на комитета Н. Обретенов. Благодарение на находчивостта на майка му през лятото на 1875 г. през портите на силно охраняваната русенска крепост са изнесени оръжието и мунициите за Червеноводската чета. В подготовката на Старозагорското въстанието от 1875 г., в дома на баба Тонка под нейно ръководство дъщерята й Петрана ушива две знамена. Първото е предназначено за Червеноводската чета – върху зелен копринен плат е извезан със сърма коронован лъв на едната страна и заклинанието „Свобода или смърт" на другата. През януари 1876 г. знамето тайно е прехвърля в Гюргево, за да се развее през май на парахода „Радецки" и да стане боен символ на четата на Христо Ботев. Второто знаме е предназначено за четата на Стоил войвода, в която участва най-малкият брат - Георги.

Априлското въстание и последните жертви

Политическите събития следват своя ход – избухва Априлското въстание и Баба Тонка дава още свидни жертви. Най-малкият й син – Георги, участник в четата на Стоил войвода е убит в Сливенския балкан, а другият – Никола е член на щаба на Ботевата чета, заловен и съден, заедно с другарите си, от извънреден съд в Русе⁴⁵. Баба Тонка, стара познайница на тъмничарите, отново е сред многобройните политически арестанти. Заедно с дъщеря си Петрана, подпомогнати от членовете на местния революционен комитет, събират помощи от търговците, дрехи, продукти, приготвя им храна и ежедневно ги посещава – лекува раните им, пере окървавените им дрехи, осигурява им пари за дългия път към азиатските крепости. Решаващо е нейното постоянно присъствие за физическото им оцеляване сред престъпниците и убийците в затвора. Непоколебимата вяра на възрастната жена, изричана с думите „Бог е милостив!", въздейства магнетично върху страдалците и им помага да запазят достойнството си на мъже, облекли живота си на справедлива кауза. За всички мъченици тя се грижи с голямо себеотрицание и благодарение на силната й енергия и воля, мнозина съхраняват твърдия характер и здравето си и посрещнат свободата. Тя изпраща и сина си Никола на заточение с надеждата да срещне брат си Ангел. През 1868 г. Баба Тонка, успява със силата на майката, която иска на всяка цена да спаси живота на рожбите си, да издейства доживотна присъда за сина си и другарите му. През 1876 г. житейската драма се повтаря с по-малките – доживотна присъда за Никола и геройска смърт и незнаен гроб за Георги. Суровата жена, обрекла децата си на саможертва, преодоляла непоносимата болка от раздялата и с привидно спокойствие заръчва – “Дано ви пратят барем при брата ти!”. Железницата потегля и заглушава последните й думи: “Да живейте, ще ва очакваме да са завърнете за нова година!”⁴⁶ А многократно, безкритично преповтаряните “емблематични” слова, които уж била произнесла страдащата майка, изпращайки заточениците: “Четирима сина загубих – двама са в гроба и двама полуживи, но още четирима да имах, пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв”, звучат красиво и вълнуващо, но са част от художествената измислица, която изобилства в текстовете, писани за нея. Силната вяра и горещите майчини молитви събират двамата братя далеч от дома – на 2 юли 1877 г. осъдените Ботеви четници, сред които е и Никола са докарани в крепостта Сен Жан д`Акр, където, вече девет години, Ангел излежава доживотната си присъда.

Последните години

Самотата и скръбта

Многолюдният гостоприемен дом изведнъж опустява. За Анастасия, завършила девическото училище⁴⁷, е осигурена стипендия да продължи образованието си в руски девически пансион, а по-голямата й сестра я придружава до Москва. Докато пътува обратно към дома, войната е започнала и Петрана постъпва като медицинска сестра в Свищовската болница. В двете къщи с голям двор на брега на Дунава са останали само най-големият син, особняка Атанас и гордата, страдаща майка. Новините, които заточениците получават от родния дом, са оптимистични - “…сички са живо-здраво, майка ни е твърде весела и чака секи ден кога ще чуй за нашето завръщане.” Годината е била плодородна, майка и син са произвели вино от девет постави грозде и бъчвите в дълбокия зимник са пълни “за посрещането с гайда” на затворените момчета.⁴⁸ Мъката по загиналите, страданието, страха от неизвестното бъдеще, самотата в празния дом, ридаещото от мъка сърце на Тонка намира утеха при гроба на Ст. Караджа и другите четници. Две нейни рожби са оставили костите си в Балкана, а паметта за обесените в Русе техни другари ще изчезне под пръстта. В дългите мъчителни дни тя посещава изоставените гробове на падналите за независимостта на отечеството, чисти бурените, украсява ги с цветя, изправя падналия от нехайство кръст, пали свещи и може да пролее от никого невидяна сълза. И тогава извършва най-странната постъпка в живота си, без аналог в историята - вземе от гроба главата на Караджата и оттогава всичката майчина скръб остава притулена там – над сандъка, в който е скрит скъпоценния череп.

Житейските несгоди слагат своя отпечатък и суровата силна жена в последните години от живота си се е превърнала с заядлива старица, с която децата й трудно общуват. Последната й снимка с внучката, кръстена на нейното име, е на жена с хъс, която гледа живота под вежди, със свити устни и волева брадичка на кален в несгодите боец. От погледа й блика повече мъжество и суровост, а не сълзлива, милозлива топлота, характерни за любящата баба към дългоочакваната новородена внучка!

Смъртта на Баба Тонка

Баба Тонка Обретенова умира на 27 март, Великден, 1893 г. „Тя до последния си час вярваше и сякога говореше, че имало второ пришествие, и че който умрял по Возкресение отивал в рая – свидетелства Никола. И нейното желание се изпълни –почина на самия ден, в събота на Възкресение, когато богомолците в черквата чакаха със затаен дъх да чуят от духовния пастир думата “Христос Возкресе” и на Великден бе погребана". Сбъднала се е и последната й молитва!

„Баба Тонка умря в Русе. Две години преди смъртта й я посетих в къщата й край Дунава – пише Замфир Арборе, румънски общественик и журналист, приятел на зет й З. Стоянов. Старата имаше вид на една матрона, с пълно съзнание, че е живяла един живот, който заслужава да се живее. Да снемем шапки пред това човешко същество, което е минало като ярка звезда по небосклона на българската история. ...Баба Тонка не пожали жертвите, които отечеството изискваше от избраниците на българския народ. Ще минат години, десетилетия, ще изтече един век, ще се извоюват победи след победи, постижения след постижения в историята на България – над всичко това ще витае сянката на класическата матрона, сянката на Баба Тонка ще изпъкне като свещена икона от времената на народната печал"⁴⁹.