Лиляна Балканска: След кошмара, който преживях, имах щастието да срещна Ненко Балкански. Като се върнах от лагера в Русе, една година трябваше всеки ден в 8 ч. сутринта да се подписвам в милицията. У нас на квартира живееше земеделецът Стоян Тончев, но никога не се застъпи за мен, не се обади, за да не ходя…

През 1946г. решихме с Люба Диналова, която от години наемаше втория етажна къщата ни, да заминем за София. И там се срещнахме с Ненко. Първата му съпруга беше русенка - Слава Арнаудова, племенница на проф. Михаил Арнаудов. Ненко често идваше в Русе и си спомням, че заедно със съпругата си са гостували в дома ни, беше близък с майка ми и баща ми. Тогава за мен той беше бати Ненко. Познавах го от съвсем малка - оттогава, когато и през ум не ми минавало, че един ден ще стане мой съпруг. Сивият шлифер, вдигнатата яка, зелените очи, вдъхновеното открито лице - това са първите ми впечатления… Съпругата му почина от мултиплитна склероза. Имаше син - Димитър. За да лекува жена си, продаде за два буркана мед на Божан Витанов, русенски културтрегер, картина, която беше спечелила златен медал в Париж.

Ненко беше член на Камарата на културата и ни осигуряваше билети да ходим с Люба на театрални, оперни спектакли, на концерти. Търсех начин да се откъсна от преживяното, да го забравя! Така се сближихме с Ненко и той много ми помогна да спре полицейския надзор над мен. Бях останала без средства след смъртта на родителите си. Камарата на културата ми отпусна 15хил. лв., за да систематизирам архива на дядо си, и да го предоставя за ползване на проф. Михаил Димитров.

Оженихме се, роди се Боян. Аз станах неговият непрекъснат модел и мислех, че с това му помагам. Никак не беше лесно да бъда модел - това помнят живите, които Ненко е рисувал. Той правеше портрети само на хора, които са му много близки и добре познава. Много е важно да запазиш първоначалното състояние и да имаш едно и също изражение. Ако не успеех да го постигна, той много се сърдеше. Не беше лесно. Като ми почука да се кача в ателието, оставях веднага домакинската си работа и трябваше за миг да се пренастроя. И аз си изградих свой начин на позиране - когато застанех пред статива на Ненко мислех за едни и същи неща -например преподреждах къщата стая по стая и така запазвах едно и също изражение. А в това време той рецитираше стихове, знаеше хиляди наизуст, слушаше музика, пееше любимите си шлагери - като песента на Орлин Горанов „Даже мен да ме няма на белия свят… “. Цял ден гърмеше радиото вкъщи. Рисуваше по цял ден, когато нямаше други ангажименти. Беше работохолик. Нищо не предпочиташе пред усамотения труд в ателието. Вечер, когато нямаше светлина, си правеше експерименти, как се вижда и как е рисувал през деня. Когато нарисуваше някоя картина, често канеше един комшия, съвсем обикновен човек, и го питаше дали му е харесала. Искаше хората да разбират картините му. Майка му и баща му бяха неграмотни хора и за него беше много важно с творчеството си да въздейства върху широк кръг почитатели. Докато родителите му бяха живи, често си ходехме в Казанлък. Обичаше да рисува местните хора.

Когато след дълги часове труд слезеше от ателието при нас, често беше недоволен. Все трябваше да направи „още нещо”, още малко, за да стане картината такава, каквато беше я намислил и видял у себе си. Работеше до последния ден на живота си. На всеки рожден ден си правеше автопортрет. Дойде и последният автопортрет. Нарисува го вечерта, преди да си отиде. Оставаха още две три четки…

У нас винаги беше пълно с хора. Имаше съдържание на събиранията. Говореше се за работа и между другото по някой виц, а не за коли и апартаменти. Обичаше да общува с историци, помнеше имена, дати, спореше с тях. Най-близките ни приятели бяха Серафим Северняк, Ангел Каралийчев, от Асен Разцветников имах стихове, написани върху цигарени кутии. В младите години често се събирахме на вино и стъргани моркови, а когато приготвех юфка, точеше ни я една кадъна, беше гуляй. Приятели му бяха хора от различни видове изкуства - писатели, актьори, музиканти: Иван Димов, Зорка Йорданова, Владимир Трендафилов, Любомир Пипков, Панчо Владигеров. Когато Любомир Пипков композираше операта си „Момчил", всяка сутрин идваше у нас и изсвирваше на пианото това, което бе написал предната вечер. Уважаваше мнението на Ненко и го покани да направи декорите за спектакъла.

Ненко се интересуваше от всички изкуства - литература, театър, музика, дори и естрада. Да не говорим за киното - документално и игрално, което му носеше активна почивка. Самият той пишеше. Имаше издадени монографии за Дечко Узунов, Мара Георгиева, Тициан, албум за Созопол с негови рисунки и текст, безчет статии. Много обичаше класическа музика, често ходехме на концерти. След всеки спектакъл, концерт или изложба всичко се обсъждаше, водеха се разпалени спорове. Ненко беше честен и открит човек, казваше това, което мисли. Не говореше зад гърба на никого. Беше много критичен към себе си, към семейството си и към приятелите си, не премълчаваше грешките и недостатъците. Такъв беше характерът му - само взискателен и самокритичен!

Обичаше студентите си и ги учеше, че е важно да имаш талант, без талант нищо не става, но е нужен много, много труд. Внушаваше им, че изкуството на живописеца е като това на музиканта - ако не работиш всеки ден, най-напред започваш да губиш техниката, после вдъхновението… Радваше се на успехите на младите и талантливи хора и най-вече, когато тяхна картина влезеше в обща изложба.

Всяка година след завършването на първия семестър Ненко редовно обявяваше сред своите студенти конкурс за автопортрет с парична награда и наградата винаги плащаше със собствени средства. Творбите се журираха от самите студенти. В Художествената академия това е единствен и неповторим случай. Не зная дали някой продължава в този дух. Кумове сме на около петдесет души художници. Случваше се, като си вземе заплатата да ми каже: „ Извинявай, днес нося по-малко пари, защото един от моите студенти няма обувки, друг - бои, трети… Пръстите му бяха широки, но когато ставаше дума за картините му - свидеха му се. Не продаваше. Изнасянето на всяка своя творба от къщи той преживяваше като изнасяне на мъртвец.

Младите хора също го обичаха. Той беше хем строг педагог, хем добродушен и откровен колега, успяваше да стопи дистанцията на годините и всякакви условности. Търсеха разговори с него, мнението му, критерия му. Пък и Ненко, след като посрещнеше новодошлия вкъщи с дежурната шега: „Кажи нещо културно!" започваше да дискутира и спори -това вършеше с удоволствие, защото в тези разговори откриваше по нещо и за себе си.

И така - покрай неговата силна и завладяваща личност, неизбежно и с някои мъжки капризи, аз съм изживяла най-хубавото и може би най-трудното време от своя живот. Неспокоен и вечно търсещ дух, да бъдеш до него, значеше да бъдеш до високото напрежение, да си нащрек, да си равностоен партньор… Това е и усилие и щастие за една жена, за синовете му, за най-близките му приятели.

„Цялото си движимо и недвижимо имущество, което притежавам до смъртта си, завещавам на моята съпруга Лиляна… Прецених голяма й роля в живота ми, която е известна на всички мои близки приятели. Тя е била за мен помощник, добър сътрудник, другар в професията и работата ми… Затова аз съм преизпълнен с голяма благодарност за нейната отзивчивост, доброта и усърдие и желая тя да бъде моя единствена наследница. Нека никой не я безпокои в правата, които й завещавам. Това е моята последна воля".

Като минаха тежките часове след вестта за смъртта му, едно от твърдите ми решения бе да изпълня голямото му желание. И аз веднага споделих решението си пред Светлин Русев - тогавашен председател на СБХ, и Димитър Остоич -зам.председател, дошли да изкажат съболезнованията си - да подаря цялостното му творчество и къщата ни да стане музей „Ненко Балкански". Това бяха 1600 картини, оценени през 1977 г. на три милиона лева. У мен беше изкристализирала мисълта и убеждението, че една или няколко картини, колкото и значителни да са те, колкото и авторитетна да е галерията, където са изложени, не могат да разкрият цялостно и истински един художник. Както вече казах, Ненко не обичаше да продава и продаваше малко - обикновено откупки от изложби. Спомням си, че на първата си самостоятелна изложба всяка сутрин отиваше рано, за да отлепи етикета „ откупена " защото както обясняваше - точно тази работа не му се давала хич никому. Всяка раздяла с картина (обичаше ги като свои деца) той изживяваше дълбоко – и душевно, и физически, сякаш се разделяше с жив човек. И тъй стигаше до идеята, че онова, което ще остане, не трябва да се „разпарчетосва “, а да остане целокупно достояние на почитателите на изкуството му. В този смисъл приживе той остави писмено завещание. Синовете му си избраха по десет картини за спомен от баща им, аз си запазих любимите си платна, включително и последния му автопортрет, останалите подарих на държавата. Миналата година крадци влязоха в дома ми и ми ги отнеха.

Започна тежка и мъчителна работа по описване, първо на картините, а след това и на огромната му библиотека, ателието с четките, палитрата, която винаги беше безупречно чиста, статива. Решение вече имаше къщата ни на ул. „Латинка” № 12 да стане музей. Години наред се проточи оценката на дарението, което се оказа безпрецедентен случай за бюрократичните институции. Оформянето на дарението стана, едва когато през 1981 г. се създаде „Фонд 13 века България". През 1983 г. бе организирана първата и единствена изложба с картини на Ненко от дарението. Сега, повече от 20 г. след моето дарение, къщата стои празна и се само разрушава, а каква е съдбата на картините, не знам! По този повод много хора ме питат не съжалявам ли за този жест. Не! Никога дори и през ум не ми е минавало да постъпя другояче!

Особено мъчително беше за мен предаването на книгите. Ненко имаше изключително богата библиотека. Той четеше много, по пет книги наведнъж, с пет чифта очила в тях, пръснати из всички стаи на дома ни. Всяка трябваше да премине през ръцете ми, да се номерира и да се включи в списъка. Намирах между страниците стари картички, снимки, писма, сложени набързо… и безброй спомени.

Така и моят живот отново преминаваше пред очите ми… Като си помисля само, какво щеше да стане с мен, ако не беше Ненко. Давам си сметка какво е направил за мен, да се ожени за дъщеря на ликвидирани от народната власт. Майка ми и баща ми мечтаеха да ни видят с Милкана образовани, с професии… Милкана умря, а аз се превърнах в едно треперещо, страхливо същество, което не смее да отиде само до магазина. А преди това бях весела, общителна, все гледах да се измъкна от къщи и тичахме с Милкана по приятелки, по близки. После нещо се пречупи. И до ден днешен го имам този страх. Опитвам се да го прикрия, но той е вътре в мен, все ме яде, не мога да го преодолея. Без Ненко не смеех да направя крачка. Спомням си, вече се бяхме оженили, живеехме в София. Отивам една сутрин в магазина, облегнала съм се на тезгяха и чакам да разтоварят хляба, а един от експедиторите попълва кочана с фактурите. И изведнъж гледам пръстена на баща ми - златен, с тъмнокафяв камък, с инициалите и отчупено парченце от едната страна. Усетих, че краката ми се подкосиха, лицето ми се схвана и вместо да го попитам кой е и откъде има този пръстен, хукнах като луда към къщи, задърпах Ненко и той, както си беше по пантофи, затича заедно с мен към хлебарницата. Мъжът вече си беше заминал и от продавачката разбрахме, че хляба го носели от фурната на затвора. Тя не го познавала, а и груповите отговорници, които докарват камионите, се сменяли всеки ден. Ненко не искаше да търсим. Дори и да бях намерила пръстена, никой нямаше да ми върне майка ми и баща ми.

Презирам се за малодушието, но нямаш представа какъв страх се беше вселил в мен. Една година след смъртта на Ненко, на 28 февруари 1978 г. се откри Пантеонът на възрожденците в Русе. Получавам едно след друго писма, покани от Окръжния комитет на партията в Русе да бъда на тържеството в 10 часа. Пристигам и гледам - всички големци от София са вече там. Понеже самолетът закъсня и идвам направо от летището, не успях да взема дори едно цвете. Хайде, Баба Тонка не я помня, но тук са баба ми, дядо ми, сестра ми, а аз едно цветенце да не им оставя! И отнякъде ми донасят един голям букет. Вярваш ли, сто пъти го отваряха, да няма вътре бомба! Е, няма бомба! Държа букета и гледам наоколо почерняло от народ. Лозунги, знамена, флагчета, гърми музика. И аз най-отгоре на Пантеона, до Тодор Живков. Стреснах се - майка ми и баща ми убити, а аз до убийците им! Цяло Русе ме гледа, навсякъде блокирано, не мога да си тръгна. Чувствах, че ще се пръсна от мъка и срам. И изведнъж ми се отприщиха сълзите. Чувам, че някой ме успокоява, сигурно са си мислели, че плача за Баба Тонка, за дядо ми. А аз плача за майка ми и баща ми, за сестра ми, заради клещите, които цял живот не ме пуснаха да дишам спокойно. Влизаме в Пантеона. Там цялата стена са Обретенови и Захари Стоянов - той е наш зет. И почвам да слагам цветя по плочите - на Баба Тонка, на синовете й на дъщерите й, а на майка ми и на баща ми няма къде да сложа… После имаше банкет и секретарят на партията ми подшушва, че трябва да кажа няколко думи, да благодаря на партията, на правителството, че са почели рода ми. В никой случай, казвам му, не мога, не искам, нямам право! Предлагам им да поканят Ото [д-р Панайот] Хитов, внука на Панайот Хитов, а той ми отговаря, че му нямали доверие. Ив това време чувам името си по микрофона. Не помня какво съм говорила, цялата треперя и си мисля само за това - защо съм толкова малодушен и слаб човек, защо да не ги попитам тук, пред всички, къде е внучката на Баба Тонка, къде са дъщерята и зетя на Никола Обретенов, къде са майка ми и баща ми? Всичко ми се върти като на филмова лента - къщата, гърбовете на мама и тате в зимните им палта и онези двамата след тях, сестра ми… Какъв парадокс - в рода ми храбреци колкото щеш, а виж как нещата се преобърнаха за няколко месеца и нищо не остана от тяхната сила - една вцепенена от страх жена, която не смее да поиска сметка от убийците на родителите си!

Бележки:

• Р. Георгиева. цит.съч. с. 131.

• Част от тези спомени на Лиляна Балканска за нейния съпруг са публикувани в:- Отечество, XI, № 263, 23 септ. 1986.