Спомени на Лиляна Балканска

Нощта на 2 ноември 1944 г.

Лиляна Балканска: На 2-ри ноември 1944 г., към шест и половина вечерта бяхме самички вкъщи със сестра ми Милкана. Нашите бяха излезли и ние имахме две приятелки на гости. Майка ми беше на събрание на Червения кръст, тя беше председател. Мисля, че събранието беше в Митрополията при владиката и понеже навън се беше спуснала много гъста мъгла, баща ми отиде към сладкарница „ Тетевен" да я посрещне. В това време дойдоха двама цивилни непознати да ги търсят. Аз им казах, че ги няма и ги попитах дали нещо да им предам. „Не, ми отговориха те, ние ще дойдем пак". И наистина, нямаше и десет минути пресрещнали ги, върнаха се с тях. Нашите влязоха вкъщи и смениха пардесютата си с палта, баща ми си остави часовника и портмонето, майка ми - чантата. Видимо бяха притеснени. Бяха започнали вече да прибират хора, задържаха ги за справка, но за изчезване въобще не ставаше дума. Аз ги питам „Ще се върнете ли за вечеря?" Майка ми с много самообладание каза: „Разбира се, чакайте ни." Хората, които ги повикаха, не казаха нищо и тръгнаха заедно. И толкоз... Нищо повече. И до този момент чакам. Излязоха и повече не ги видяхме. Ние със сестра ми останахме сами.

Художествена интерпретация на събитията в Балюв дол от Ноември 1944 г.

Веднага на другия ден вкъщи настаниха руски офицери. Не смеехме да питаме какво е станало, никой не ти казва нищо. Ден ги няма, два, три, тръгнахме да ги търсим. С приятелства и връзки ни посочиха една къща, в която са били задържани. Пари даваме на милиционера, който ги пази, за да ни каже искат ли нещо. Първо милиционерът ни каза, че искали сарми, после зеле с месо, баница, цигари, долни дрехи... Ние малко се усъмнихме, та нали баща ни не пушеше, но си мислим, че там има и други задържани, сигурно са за тях. И три месеца ние готвим, мъкнем тенджерите с поръчаната храна, бохчи с дрехи и сме щастливи, че помагаме на родителите си. По това време имаше полицейски час, можеше да се ходи по улиците само до 9 часа вечерта и когато ни се наложеше да излизаме по-късно, придружаваше ни нашият квартирант, който беше военен лекар. Тръгвахме заедно с него по разни улици зад старата поща, там някъде ходехме да носим, но не мога точно да си спомня, коя беше къщата.¹ Хората мълчаливо ни съчувстваха. Спомням си, след като изведоха нашите, настъпиха големи студове и един ден гледам пред вратата ни спират две каруци с дърва и въглища. На нашия адрес били изпратени, но от кого, така и не разбрахме. След време минавам покрай сладкарницата, където мама и татко ни водеха често, собственикът й Тахир стои пред входа, поздравява ме и ме пита дали сме получили дървата и въглищата. „Да - казвам, но защо? - Така - отговаря ми той, да не ви е студено." По-късно и него го убиха. Нещо агент ли го изкараха, не помня какво беше.

Смъртта на Милкана

Тогава сестра ми беше на 19 г., а аз - на 21. Тя беше по-друг характер от мен и преживя изчезването на нашите като тежка катастрофа. Сълза не пророни и непрекъснато правеше сметки колко пари имаме и за колко време ще ни стигнат, докато аз имам по-друг темперамент - рева, рева, рева и така някак си по-естествено е преживяването. Но Милкана не издържа - една нощ писна от ужасни болки в главата. Закарахме я в болницата - менингит. Тогава нямаше никакви лекарства, антибиотици, нищо! Инжектираха й дестилирана вода, за да я заблуждават, че я лекуват. Още от първия ден лекарите, спомням си само името на д-р Танкова, ме бяха предупредили, че периодът на болестта е 21 дни.Последните й дни бяха много мъчителни - искаше лимони и непрекъснато повтаряше - „Мамо, мамо... "Откъде да намеря лимони? Руските лекари бяха много внимателни, поръчаха лимони от Букурещ. Но тя непрекъснато ме молеше да отида при Илия Ташев, който тогава беше областен началник на милицията, и ни познаваше от деца, да пуснат мамапоне за пет минути да я види. Лекарите ми написаха епикризата и аз отивам при Ташев. С мен за кураж дойде наша близка от комунистически род - Ана Караминчева, племенница на големия комунист Петър Караминчев.

Художествена интерпретация на срещата м/у Лиляна Балканска и Илия Ташев.

Влизаме в кабинета му и аз му обяснявам, че Милкана умира и иска да види мама. Той седнал зад бюрото си, облечен в униформата на бившия областен управител Симеон Симеонов, накичил се с акселбантите му, чете епикризата и казва: „Е какво, Лиляно? Ти отдавна, отдавна нямаш родители и няма да може да стане. Когато умираха другите деца, никой не е пущал родителите им да ги видят". И чак тогава аз разбрах, че три месеца сме носили храна и дрехи за милиционерите. Тичам обратно в болницата. Милкана продължава да се мъчи и повтаря: „Мама, мама!" Тогава болногледачката ме посъветва да си отида вкъщи и да донеса вещ, която е принадлежала на мама - дреха, гривна, или друг някакъв предмет, всичко може да е, само да е нейно. Вкъщи гардеробите бяха в стаите на квартирантите руснаци и аз не мога да вляза в спалнята и да взема нещо от там. Въртя се в кухнята, чудя се какво да правя и виждам една престилка с голям джоб, в него мама си слагаше кълбото, когато плетеше. Грабвам престилката и се връщам обратно в болницата. Казаха ми да я сложа под възглавницата, сестра ми я усети, хвана я и промълви: „Мамо, мамо, мамо..." И умря. Отиде при нея. Представяш ли си - умря прегърнала престилката на мама! Погребахме я при Баба Тонка. Опелото се извърши от митрополита в черквата „Св. Троица". На погребението й народ, не мога да ти опиша, и то само жени. Мъжете се страхуваха, защото бяха започнали вече масови арести. Знаеш на „Св. Троица" какви са стръмни стълбите, няма кой да изнесе ковчега. И изведнъж гледам нашите руски квартиранти, всичките там. Та те я носиха до гробището. А беше студ и сняг на 2 февруари 1945 г., сняг почти до кръста.

В нашето семейство съществува една повторяемост -на 2-ри юни 1944 г. почина баба ми при бомбардировките.След смъртта на дядо ми тя все повтаряше, че не й се живее и отказваше да идва с нас в скривалището. Намерихме я седнала на дивана и струйка кръв се стичаше от устата й. Умряла от взривната вълна по време на бомбардировките. Американците целеха Плоещ заради нефтените рафинерии и като им останеше някоя друга бомба, хвърляха я в Дунава. На 2-ри ноември отведоха нашите, а три месеца по-късно почина и сестра ми. За девет месеца загубих най-близките си хора - баба ми, после мама и татко и накрая Милкана. Втори юни, втори ноември, втори февруари... И се чудя някой като ми каже - как можа да побелееш толкова рано! Боже, мисля си аз, какво сте видели вие... А ето и сега - на 2ноември 1992 г. унищожиха и музея„ Баба Тонка "!

Арест и интерниране

Още същия ден, веднага след погребението на сестра ми, ме арестуваха. Там бяха събрани всички покерджийки, проститутките и крадлите на Русе. И аз сред тях. В областното полицейско управление престоях един месец в една стая с трийсет жени. Областният директор Петко Българанов² се познаваше с нашите и всеки ден идваше при мен с въпроса – „Лиляно, как си?" Докато траеше народният съд, русенските жени ги въдворяваха в Силистра, а силистренките - в Разград. В управлението се разболях, коремът ми се поду, вдигнах температура и съм изпаднала в безсъзнание. И от какво мислиш - от притеснение, не можех да отида до тоалетната - вратата й винаги беше отворена, а отсреща стои един тип, който трябваше да ни охранява. Докато ме лекуваха, жените ги подкарали към Силистра, а мене ме изпратиха по-късно със силистренките в Разград. Настаниха ни в едно помещение, което приличаше на склад. Всички си носехме дюшеци, одеяла, имаше готварска печка, плащахме си наема, водата, тока, въобще като на квартира. Само да не сме си в своите градове, докато траеше народният съд. И досега се чудя - какво ли съм могла да направя? Предполагам, че са се притеснявали просто от присъствието ми в Русе. Както и да е, пристигам с групата силистренки и ни посрещат непознати, но много сърдечни жени. И сега е пред очите ми д-р Станеска, умна, интелигентна жена българка, омъжена за румънец. Непрекъснато я викаха да преглежда болни. Тя ме огледа и ме попита била си съм задържана и веднага нареди да сложат котли на печката. Два дни стоях намазана с газ и не знам още с какво. Аз си мислех, че ме сърби от мръсотия, а то в косата ми въшка до въшка! Но не мога да забравя нощите там, когато извеждаха осъдените на разстрел. Нашият склад беше на пътя към гробищата и камионите минаваха пред прозорците ни. Седим на тъмно и треперим от ужас. Долу осъдените на смърт се люшкат прави в камиона, вероятно бяха по долни дрехи, защото се белееха в тъмнината. Те пееха в един глас: „Жив е той, жив е...", а д-р Станеска ни четеше Библията. В дъното на помещението имаше купчина пясък - срещу пожар ли, не знам за какво беше сложен, но щом чуехме изстрелите, палехме свещи. Толкова свещи палих за непознати хора и нито една за майка ми и баща ми. Не можех да повярвам, че са убити. Помнех думите на Ташев „Лиляно, ти отдавна нямаш родители ", но аз не можех да повярвам.

След четири месеца се върнах в Русе - какво да видя?! Къщата ни разграбена! Нашите завивки висяха преметнати на съседски огради, готварската ни печка намерих захвърлена някъде по кея. Трябваше вече да уредя наследяването на къщата. Заедно с документите за собственост получих и препис от удостоверение, с което се обявяват Тонка и Нико Просеничкови за безследно изчезнали по време на военните смутове след 9 септември 1944 г, като за дата на предполагаемата им смърт се определя 5 ноември 1944 г. Няма смъртен акт, няма гроб - все едно, че не са били на този свят. В обвинителния акт за баща ми, който получих по-късно, пише, че е осъден за писане в русенския вестник на противодържавни статии. Русенският вестник - който само в Русе се чете и няма нищо общо с политиката на България и не може да оказва влияние върху българското правителство. Какви ли политически статии ще е писал, като той беше аполитичен и с майка ми се занимаваха само с благотворителност. Пуснаха се слухове, че баща ми общувал с германците, предавал сведения. Вярно, че е немски възпитаник, завършил е философия в Германия, но с какви сведения може да разполага един 68-годишен пенсионер? Никой русенец, който познаваше баща ми, не би твърдял такова нещо. Тези слухове започнаха да се разпространяват от хора, които дойдоха в града след 9-и септември и не познават нашите. Баща ми беше директор на мъжката гимназия, един обикновен учител. Майка ми също никога с политика не се е занимавала. За нея отначало нямаше обвинителен акт. Направиха го после, защото някак се надигна общественото мнение, настъпи брожение сред старите русенци, видя им се нелепо, и грозно, и страшно да се посегне на такива хора. И само и само да има някакво оправдание, те направиха обвинителен акт. Никой тогава не си е давал сметка, че Тонка Просеничкова се е занимавала с такава активна благотворителна дейност - женското дружество „Добродетел ", „Пчеличките "и пр.

Това, което се случи с моето семейство, е резултат на личното отмъщение на Илия Ташев. Знам го съвсем сигурно. Мъжът ми се опита да го установи, като поиска по официален път да се направи ревизия. И понеже беше Ненко Балкански, известна личност в художествените среди, не можеха да му откажат. Защото това, че имам изчезнали родители, върви в досието и на правнуците ни. И се установи именно това, което знаех и никога не съм крила. Не се чувствам нито гузна, нито засрамена, че моите родители са убили или предал и някого, или направили нещо лошо. Напротив, помагали са на всеки, който се е домогнал до тях. Доказа се, че това е лично отмъщение на Илия Ташев, който веднага след 9-и септември, когато се създава Отечественият фронт - там бяха и широки социалисти, и земеделци, и звенари и др., и той като земеделец става областен началник на милицията и първите хора, които той ликвидира, са нашите, без да се замисли кои са, що са и т.н. Навремето, не помня точно кога, баща ми като директор на Мъжката гимназия го хваща при една проверка в публичен дом с ученици и го уволнява за аморални деяния, а не за политическата му дейност. Тогава учениците ги държаха стегнато. По главната улица можеше да се движат само по десния тротоар, униформите бяха задължителни, сладкарниците, в които могат да влизат - определени, строго се спазваше вечерният час. Уволнява го за не знам колко години и след не знам колко време го възстановява пак на работа. Ташев беше хубав, представителен мъж, но деградирал пияница, доста лековат в отношенията си, женен, развеждан. Аз години наред, когато съм си идвала, съм го срещала по улиците на града. Той почина сравнително скоро, преди 20-ина години. Спомням си, веднъж се срещнахме в ресторант„Дунав". В първия момент, като го видях, на мен ми се подкосиха краката. Разбира се, не съм била готова на никакви разговори с него, просто ми се подкосиха краката. В следващия момент, в който той ме позна, стана, наведе се и излезе. На мен това ми беше достатъчно, че той излезе от заведението, а не аз. Никога съм нямала желание за отмъщение. Какво мога да направя, ще ги върна ли нашите? Просто имам си болката, имам си мъката и толкоз! Даже и да посегна да го убия - какво? Нищо! Но съдбата не го подмина. Чух, че злоупотребил с парите на земеделската дружба - казват, с два милиона. Мои приятели са ми разправяли, че като се напиел, почвал да плаче, да удря по масата и да повтаря: „Аз не съм убил Просеничкови!". Това му била манията. Господи, колко народ съсипа този човек - че и децата им след това! Много ми стана неприятно, когато научих, че синът му, който е бил цигулар в русенската филхармония, бил психически болен и наскоро починал. Стана ми мъчно и си мисля:„ Откъде накъде, какво е виновен той да изплаща греховете на баща си? Откъде накъде?"

Разкритие на истината

При едно от идванията ми в Русе, среща ме д-р Митко Ковачев, мой съученик, с когото бяхме много добри приятели. Баща му беше голям комунист, адвокат, първият червен кмет на Русе след 9-ти септември. Когато се връщах, често се събирах с моите съученици - освен с него, и с д-р Мишо Михайлов, с д-р Ото Хитов, внука на Панайот Хитов, но този път Митко ми казва:,, Лиляно, все се каня нещо да ти кажа, но не искам да те разстройвам''. Аз се досещах какво иска да ми каже, а и вече знаех истината. И той започна да разказва. Върнал се една сутрин от нощно дежурство и си четял Анатол Франс, а баща му в съседната стая имал гостенин, някой си Цоню³, не запомних фамилията, на когото старият Ковачев бил кум. Този Цоню по 9-ти септември бил шеф на русенския затвор, а после директор на някакво предприятие и често ходел у тях за юридически съвети. Винаги след като приключели служебните разговори, баща му разпитвал Цоню какво е станало с изчезнали русенци. И въпросната сутрин д-р Ковачев чува името на Просеничкови. И Цоню разбира се, започва да разказва как една вечер имали нареждане да изведат еди каква си група с еди колко си хора извън Русе. Той отива след половин или три четвърти час с кола на мястото и с едно фенерче започва да брои хората по дадения му списък. И се оказва, че са с двама повече. Той разбира се, не е познавал нашите и пита охраната: „Кои са тези хора?" Отговарят му, че Ташев наредил да дойдат и те с тази група. Мислили, умували какво да правят - ако ги пуснат, те все едно с някого ще споделят какво са видели, ако ги убият, просто ги убиват ей така! И Митко ми казва: „Лиляно, помня му жеста! Махнал с ръка и се разпоредил: „Хайде, щом са тука, тука И това беше. Чух баща ми как скочи от стола и се развика - Вие знаете ли кого сте убили? Знаете ли, че България рано или късно ще разбере и ще ви потърси сметка?" Цоню само повтаряше, че нищо не знаел, че имал заповед от Ташев. А сега мога да ти кажа и мястото". Но аз го спрях, помолих го да не ми казва, защото аз не съм ги видяла физически умрели. И когато не си ги видял, имаш някаква надежда, че ще се върнат. Години наред приказваха, че родителите ми били в Съветския съюз, че някой срещнал баща ми в София... Надеждата те успокоява, докато накрая виждаш, че е напразна. Сега съжалявам, че не съм поискала да знам къде е. Но кой ще предположи, че ще стане възможно ексхумация?

Историческо изследване

Анализ на събитията

Приемам разказа на г-жа Лиляна Балканска за причината за убийството на родителите й за единствената и най-правдоподобна версия. Макар че все още липсват документални източници, които да я потвърдят или отхвърлят, а може би никога не са били създадени! Историята за трагичната съдба на Тонка и Нико Просеничкови съществува в градската памет, съхранена в спомените на по-възрастното поколение потомствени русенци. Затова на тази хипотеза изграждам и проучването по темата. Какъв ще да е бил този конфликт между Ташев и Просеничков и възможно ли е подобен инцидент, при това случил се толкова отдавна, да бъде единствената причина за убийството на възрастното, уважавано семейство? Отговорът на този въпрос потърсих на най-достъпното място - в добре запазения архив на русенската мъжка гимназия „Княз Борис".

Илия Ташев - ранни години в гимназията (1921-1924)

През 1921 г., в най-престижното средно учебно заведение в Русе, е назначен за учител по руски език завършилият висше военно училище в гр. Суми, Русия, Илия Харалампиев Ташев. И само две години по-късно, до директора на училището Андрей Мирев⁴, постъпват писмени сигнали за непристойно поведение на младия учител. Първата жалба е от на баща на ученичка от девическата гимназия, че „преследвал дъщеря му... и си устройвал любовни срещи". Колегите му са смутени от отношението му спрямо млади учителки и докладват, че с действията си „шокира моралните им чувства". Гражданите недоумяват, как е възможно високообразованият руски възпитаник да пие по бирариите заедно с учениците си.⁵ Тези сигнали подтикват директора Мирев да предприеме разследване, в резултат на което са разкрити и други нарушения. Установява се, че на матуритетния изпит по френски език, Илия Ташев нанасял поправки върху писмените работи на ученици, с които се черпи по кръчмите. За да провери този факт, Мирев възлага на преподавателите Лазаров и Димитров да направят анализ на мастилото и почерка на поправените думи в работата на ученика Стоил Тодоров. В протокол от 23 юни 1924 г. комисията анализира химическата реакция на мастилото и установява, че „в поправките [то] дава реакция на виолет, а в останалите - кафе" и категорично заключава, че поправките „са писани с друго мастило и от друга ръка".⁶ Андрей Мирев се натъква и на други провинения на Ташев - нощни разходки извън града с курсистка от Учителския институт; нанасяне, в разрез с нормативните документи, поправки в главната книга на училището без знанието на директора⁷; опити да подкупва с почерпка учители, за да оправдаят неизвинените отсъствия на протежетата му⁸ и пр. Реакцията на Илия Ташев спрямо ръководството и училищния персонал е отблъскващо агресивна - заплахи, псувни, обвинения, че се „компрометира честта му" и директорът е принуден да потърси съдействието на градоначалника. В Русенския окръжен съд е заведено срещу Ташев дисциплинарно дело № 9 от 1924 г. Едва тогава той прекратява откритите си нападки срещу директора на гимназията, но продължава да заплашва колегите си, че „глави щели да се търкалят". Всичко това принуждава А. Мирев при разпределение на часовете за учебната 1924/25 г. да предложи на министъра на просвещението, с писмо от 1 юли 1924 г., освобождаването на арогантния учител, „който със своето поведение е станал невъзможен тук".⁹ В рапорта си до министъра от 5 юли същата година директорът е коректен в оценката си за учителят по руски език – отбелязва, че добре владее материала, доволен е от работата му в класната стая, но „вън от училище той се държи така лошо, че е станал почти невъзможен. Колегите се възмущават, всички граждани... се учудват как може той да се държи за учител".

Нико Просеничков и възстановяването на Ташев (1925-1934)

Нико Просеничков е директор на Мъжката гимназия през учебната 1921-1922 г. и от 1925 до пенсионирането си пред 1934 г. Щом през 1925 г. го назначават отново за директор, Просеничков веднага възстановява Илия Ташев на работа. В ежегодните доклади с оценка на работата на всички учители той дава положителна оценка за способностите му:

1926 - 1927 учебна година -„ ...в държанието си г-н Ташев, било към колеги, било към учениците или към гражданите, има една промяна в негова полза, той сякаш не е вече същия оня г-н Ташев, който беше преди няколко години. Сега той е в най-добри отношения с колегите си и не е имал никаква разправия с никого. И в обществото не се чува нищо лошо за него".¹⁰

1927 - 1928 - преповтаря миналогодишната оценка и подчертава, че „лично към мен е бил твърде внимателен".¹¹

1928 - 1929 г. - „...Ташев е един от добрите учители в гимназията, на когото работата в училището не е тежала, а му е била удоволствие".¹²

1929 - 1930 г. - „Ташев се ползва с почитта и уважението на своите ученици - недоволните от него са едно незначително число ученици, които са се провинили в нещо." Нико Просеничков е свидетел на инцидент, когато ученик от класа му напада учителя си с пистолет и подчертава достойното му поведение в тази екстремна ситуация. „Ташев се държа към тоя ученик доста снизходително с желание да му помогне. С колегите си е в добри отношения. Лично към мене е бил винаги внимателен и изпълнителен. "¹³

1931 - 1932 г. - отново директорът му дава положителна оценка и подчертава, че „лично към мен е бил винаги внимателен и каквато бележка да му направя, той я е приемал с благодарност".

Семейни проблеми и деградацията на Ташев (1932-1934)

1932 - 1933 г. - настъпва вече промяна в поведението на Илия Ташев. В рапорта си Нико Просеничков отбелязва, че това се дължи на семейните проблеми на учителя, които се отразяват неблагоприятно върху работата и авторитета му в града. Гражданството и колегите явно симпатизират на съпругата му г-жа Мустакова, прогимназиална учителка, дъщеря на стария учител от Трявна Мустаков. Родителите й са почтени хора и тя се ползва с добро име сред съгражданите." От страна на Ташев са правени постъпки за помирение, но тя ги е отблъснала".¹⁴

В последния си рапорт за учебната 1933-1934 г., преди да се пенсионира, Нико Просеничков изразява негативното обществено мнение - „всички до един казват, че Ташев е виновен... по цели нощи прекарвал в гуляи, хазартни игри в частни и съмнителни къщи..., не се връща по два три дена вкъщи..., пропилява цялата си заплата, проигравал и заплатата на жена си". Директорът е разговарял със съпругата му и признава, че написаното в рапорта е „почерпил непосредствено от жена му, която се ползва с добро име" и констатира, че „с тоя развод Ташев загуби твърде много в очите на русенското гражданство и неговият авторитет пред учениците е много разклатен".¹⁵ Семейните проблеми се отразяват зле на психиката му - станал е сприхав към учениците и колегите си и качеството на работата му не е както през другите учебни години. В цитирания документ педагога Просеничков прави безпощаден психологически портрет на бъдещия си убиец: „Проявява се като ВУЛГАРЕН ПАРТИЗАНИН “[курсива на Просеничков - б., В. А.] - по-рано, когато Министерството на просветата се управляваше от земеделците, той беше доверено лице на тогавашния окръжен училищен инспектор Илия Фтичев, с последния са били неразделни приятели. Неговото внимание бе не в училището, а в инспекцията. Поласкан от вниманието на тогавашните силни на деня, той занемари качеството на работата си. Когато стана промяната в управлението на Министерството на просветата, г-н Ташев веднага се нагоди към новата власт, изостави старите си приятели и се примъкна към новите и влиятелни властници. Недоумението на неговите колеги и гражданите беше голямо, защото той парадираше като отявлен земеделец - дружбаш, а отведнъж става национал либерал и заедно с властимащите започна да реди персонала. Печална действителност, но факт е, че г-н Ташев имаше пръст в разместванията на учителите на двете гимназии, което, разбира се, трябва да кажа, не беше в интерес на учебното дело. Той започна да се държи към директора и колегите си арогантно и предизвикателно. Сериозни граждани не един път са ме питали, как е възможно такъв опърничав човек да се държи за учител от министерството. Отговарям им, че министерството твърде добре знае всичко, но го пазят големи и влиятелни хора както по-рано, така и сега. Изобщо Ташев беше в пълна услуга на партизани и го използваха където и както можеха. И ето тъкмо за това колегите му го избягваха. Не един път съм го съветвал да не се увлича в партизански работи, а да си гледа работата, както по-рано, той обаче отрича да се меси в тях, и че каквото е правел, правил го е в услуга на колегите си.

Както вече казах, той умее да преподава и владее материята, но беше се много занемарил като учител, защото се беше отдал на партизанство, а не си гледаше работата както трябва. А когато се пръсна мълвата, че между земеделци и национал либерали се постигнало „джентълменско споразумение", тогава Ташев стана крайно арогантен, дори и към директора".¹⁶

Признанието на Нико Просеничков за конфликта с Ташев

За първи път Нико Просеничков признава и за конфликт с Илия Ташев. По време на заседанията на учителския съвет, посветено на предстоящото честване на 50-годишния юби­лей на гимназията, учителите Ташев и Фтичев проявяват демонстративно неуважение към ръководството и колегите си. Арогантното им поведение принуждава директора да закрие заседанието и да предизвика анкета от Министерството на просвещението. Пристигналият по този повод министерски представител Черняев констатира, че двамата преподаватели съзнателно са провокирали директора с цел да го злепоставят пред гражданството в навечерието на празника. Въпросите на проверяващият разкриват детайли от действията на Ташев, който си позволявал да вли­за в кабинета на директора без почукване; заплашвал е колегите си да ги уволни или премести, ако дадат показания против него; неправомерно да изисква от писаря да го уведомява какво е донесено за него в министерството и пр. Порицава Ташев и Фтичев и недоумява от упорството им да не се фотографират за юбилейното табло (снимката на Ташев липсва на таблото) и в заключение подчертава, че само директорът може да ги спаси от уволнение. Притиснати от фактите, двамата са принудени да признаят грешката си и молят да се ликвидира с това недоразумение. „Виждайки тяхното опрощение - пише в края на доклада си Просеничков - и държейки на максимата, че човек трябва да прощава дори на неприятеля си, аз им простих и помолих г-н началника да пише в министерството, че недоразуменията между мен и Ташев са изгладени. Трябва да добавя, че насаме г-н началникът ми каза: Просеничков, ти си много добър, аз не бих им простил на тези господа, те са те тормозили систематически и то явно, за да те злепоставят тъкмо преди празника. Но нейсе, като ги прости**,** ще счетем, че засега е ликвидирано".

Но въпреки това Ташев е отстранен от работа. Той изпраща заявление № 5508, от 10 юни 1935 г. до министерството и завежда следствено дело срещу Просеничков за уволнението си. Вероятно на основание на цитирания по-горе доклад и становището на представителя на министерството, без да е постъпило конкретно предложение за уволнение от директора (повече документи по случая във фонда на гимназията не се откриха), Ташев е отстранен от работа." Една година преподава в Габровската мъжка гимназия и от 1936 г. до 1944 г. отново е учител в Русе. ¹⁷

Ташев след 9 септември 1944 г.

Председателят на земеделската дружба в Русе Илия Ташев, непосредствено след преврата на 9 септември 1944 г. е назначен за заместник областен управител, в чиито ресор е милицията. Заслепен от високия административен пост, той използва властта за лична саморазправа и фактът, че издава неофициална смъртна присъда на внучката на Баба Тонка, за него няма никакво значение. Нихилистичното му конюнктурно поведение проличава в словото, което произнася през 1947 г. по повод националния празник 3-ти март.¹⁸ Той говори само за славянската любов на великия руски народ към балканските му събратя и не отронва нито дума за национално освободителното движение и саможертвата на българския народ. Само няколко години по-късно алкохолът и пороците превръщат „бляскавия” зам. областен управител, разхождал се важно с файтон из града, облечен в тъмносиня униформа на убития му предшественик, украсена с оранжеви лампази, в пропаднал човек. След смъртта му нищо неподозиращите ученици от гимназията са заведени под строй от преподавателите си, за да отдадат последна почит пред тленните останки на първия учител по руски език Илия Ташев.¹⁹

Историята, разказана от г-жа Лиляна Балканска, се преповтаря от много русенци, които са били ученици тогава в мъжката гимназия и в съзнанието им е останал споменът за конфликт между директора и преподавателя им по руски език, както и аморалното му поведение и отрицателното отношение на останалите учители към него.²⁰ Без съмнение този инцидент е направил силно впечатление на съвременниците, добре им е бил известен отмъстителният характер на Ташев и всички са единодушни, че тъкмо това е причината за „изчезването" на Тонка и Нико Просеничкови след 9-и септември 1944 г.

Мотивите за отмъщение

За какво си отмъщава Илия Ташев десет години след провокирания от него конфликт на човека, който през 1925 г. го възстановява на работа и е проявил изключителна търпимост и толерантност към него през 1934 г.? Въпреки нетърпимото поведение на учителя по руски език, директорът Просеничков не предприема административни мерки - не му е отправя писмени предупреждения, не изисква от него писмени обяснения, неговите нарушения не са вписани в ревизионната книга на гимназията. По повод на цитираното по-го­ре заявление до министерството следващият директор Михаил Миновски пояснява, че отношенията между двамата „се изостриха миналата учебна година по повод представяните от г-н Просеничков учители за ордени, по случай 50-годишния юбилей".²¹ Защо Нико Просеничков не използва дадените му от закона правомощия, за да санкционира провинилия се учител и дали някой от височайшите приятели на Илия Ташев се е опитал да му въздейства, за да не го предложи за уволнение? Това са въпроси, чиито отговор не се съдържа в наличната документация. Но едва ли някакво ходатайство би могло да окаже решаващо влияние върху решението на човек, който от следващия месец е вече пенсионер! Видно е от изнесените факти, че Ташев има конфликти и с други свои колеги и бивши директори, но желанието за мъст най-силно се проявява тъкмо към Просеничков, който му е простил арогантното поведение, но е устоял на натиска да го предложи за награда! Честолюбивият Ташев не забравя „обидата", затаява злобата си, дори се извинява за непристойното си поведение, но десет години по-късно показва на какво е способен един покварен човек, комуто е дадена власт.

Какво не може да прости Илия Ташев? Опитен философ и педагог, дипломирал се в Германия, бившият директор умее да анализира човешкото поведение, внимателно да наблюдава постъпки и действията на окопните и причините за техните действия. Без разбира се да подозира, Просеничков прави точен психологически портрет на бъдещия си убиец. За човек с неговия жизнен опит, учител по образование и психолог по призвание, не е било трудно да проникне зад красивата външност на по-младия си колега (всички съвременници са единодушни, че Ташев е бил красив мъж), владеещ перфектно преподавания от него руски език, и да разголи покварената му същност на безскрупулен и брутален човек, увлечен в партизански и политически борби, търсещ винаги лична изгода, обладан от неистова жажда за власт. Моралните качества на хора като Ташев са несъвместими с тези на Обретенови и Просеничков, който е част от това семейство. В този смисъл обясним е стремежът на този тип дребнави и подли люде да отстранят от пътя си по-извисени духовни личности, които се явяват естествена пречка на неутолимото им желание за изключителна демонстрация на сила над колеги, близки и приятели. Те правят всичко възможно да прикрият грозните си мисли, непостоянното си поведение, безпринципните си постъпки, и ако някой се опита да ги разобличи, стават безпощадни. Поведението на Ташев е необяснимо за обикновеното психодинамично мислене, с което възприемаме, че един човек, избрал благородната професия да учи, възпитава и се грижи за децата, би следвало да притежава и определени морални качества и човешки добродетели в общоприетия смисъл на думата. Нико Просеничков се отнася към колеги си коректно, но както сам признава, твърде взискателен е към техните задължения. Той изгражда взаимоотношенията с колектива ръководен от убеждението си, че учителите „трябва да работят за насаждане на любов и повече човещина, а не да се стимулират от злоба и завист".²² Самият Просеничков е въздържател и участва активно в национален мащаб в борбата срещу употребата на алкохол. Активно се включва чрез статии в печата и беседи в борбата срещу престъпността сред малолетни. Съпругата му Тонка е една от активистките на Червен кръст в града, дългогодишен касиер на женско дружество „Добродетел". Семейството държи на патриотичния дух и е явен радетел на българската национална идея. Своите възгледи за задачите на българските учители Нико Просеничков излага в книгата си „Съветник и ръководител на младите учители". Дори изразени в най-широк политическо партиен аспект, разбиранията на Просеничков и Ташев са много различни. Несъвместими морални качества поставят двамата преподаватели в русенската мъжка гимназия на двата полюса на човешкото поведение и морал. Вероятно тъкмо това не може да прости Ташев, чувства се несигурен на живее в един град с Просеничков. Пътищата на двамата отдавна са се разделили и възрастният пенсиониран бивш директор не би могъл (а и едва ли би искал!) да пречи на кариерата му. Вероятно Ташев се е ужасявал от мисълта, че авторитетният и уважаван от съгражданите си Просеничков е успял да проникне зад благопристойния образ, който се опитва с непочтени средства да си изгради в обществото и пред силните на деня и избира да си реши проблема по най-сигурния начин – разпорежда се да бъдат отведени на разстрел.

Такава е съдбата на Обретенови - човешките добродетели, закодирани у всички членове на семейството са несъвместими с морала на Илия Ташевци, чиято естествена реакция е да се опитат да ги унищожат.

Семейството на Илия Ташев

Важен щрих към портрета на Илия Ташев прибавя разказа на далечната му родственица Петранка Димова Декова. Бащата Хараламби Ташев е роден в с. Овча могила, В.Търновско. Преселва се в Русе и се оженва за Мариола Пенева, сестра на Екатерина Каравелова. Семейството има двама сина - Атанас и Илия и една дъщеря - Здравка. Притежавали са хан, който се намирал на мястото на бившето кино „Просвета", до Съдебната палата. Бащата купува дворно място, където построява три къщи. Там живеят децата му със семействата си до отчуждаване на имота и разрушаването им през 50 - 60-те години на ХХ в. Били са зад оградата на лятната градина на хотел ,,Дунав". Атанас Ташев е работел в ЛВЗ „Васил Коларов" като железар. Двете му деца са починали от туберкулоза. Здравка се омъжва за живописеца, класик Александър Лазаров²³ (1880, Варна - 1966, Русе), брат на известния скулптор Иван Лазаров, с когото били братовчеди и нямали деца. За Здравка е останал спомена като своенравна жена, която е създавала доста проблеми на мъжа си. Съпругата на Илия Ташев също носи име­то Здравка, по баща Мустакова. Ражда им се син, когото кръщават Здравко. Груб и невъздържан в отношенията си към близките си, Илия Ташев прогонва съпругата си, която била „прекрасен човек". Синът му остава да живее при него. Разгулният живот на бащата и ежедневният психически тормоз, побоищата, забраната да се среща с майка си, слагат фатален отпечатък върху здравето на Здравко Ташев. Дори когато е мобилизиран на фронта, бащата оставя малкия си син на грижите на сестра си, но не и при родната му майка. Срещите между майка и син се осъществявали винаги тайно от деспотичния баща. Съдбата не е благосклонна към семейс­тво Ташеви. Преки потомци на рода няма.''²⁴

Изфабрикуване на обвиненията

След преврата на 9 септември 1944 г. репресивната машина срещу семейство Просеничкови е задвижена. В Архива на Министерството на вътрешните работи (МВР) в София все още са запазени оригинални сведения, които показват как срещу тях се фабрикуват доказателства за фашистка дейност²⁵. Лично зам. прокурорът Борис Минковски, който става народен обвинител по дело № 1, е получил задачата да разобличи Нико Просеничков като фашист, който печатал статии в полза на Германия във вестник „Русенска поща" и други вестници²⁶ а другият народен обвинител Величко Цонев - да я завърши, като оправдае убийството. Освен като едно от главните действащи лица в т.нар. народен съд в Русе, Борис Минковски се прославя през следващите години като прокурор в изпълнените с много мъчения и фалшификации политически процеси срещу опозиционните формирования Неутрален офицер, ВМРО, Никола Петков, Трайчо Костов и др. На 9 септември 1944 г. той предоставя услугите си на новите властници в Русе и участва в изготвянето на списъци за арести и убийства. Като зам. прокурор той дава „законния" вид на изстъпленията.

Никола Попов, пълномощник на ЦК на БКП и ръководител на терористичното движение в Русенска област през 1943 - 1944 г., в доклада си до ЦК на БКП дава интересна характеристика за Борис Минковски. Попов пише, че около 23 септември 1944 г. в Русе била съставена специална следствена комисия. С изненада Никола Попов разбрал, че с протекция от София в комисията бил делегиран бившият прокурор Борис Минковски, който до 9 септември 1944 г. искал смъртни или много тежки присъди за симпатизантите на БКП. Още в същата нощ след назначението си Борис Минковски нарежда полицейските началници и разузнавачите, които в разпитите били говорили за провокаторите в БКП, преди да им бъдат снети писмени показания, да бъдат разстреляни.

Никола Попов спира разстрела, но както той сам пише, „спрях разстрелването на някои от полицейските началници, за които не беше още късно, какъвто е случаят с няколко други, които бяха разстреляни". По този повод Никола Попов изпраща писмо до Трайчо Костов в ЦК, с което съобщава, че се разстрелват полицейски началници с цел да се заличат дирите на провокатори, но не получава отговор. Заради това Никола Попов отива специално при министър-председателя Вълко Червенков „на когото направих кратък доклад по гореизложените въпроси". Въпреки съдействието от най-високо място, Секретариата на ЦК забранява на Никола Попов да се занимава повече с русенски въпроси. Заповедта е толкова категорична, че Никола Попов се уплашил и без дори да докладва резултата от разговорите на Вълко Червенков, по най-бързият начин напуска столицата. Напълно заслужено, няколко години по-късно, Борис Минковски става един от прокурорите на обвинението срещу някогашния му безкомпромисен защитник Трайчо Костов и допринася за неговата смъртна присъда. Интересен факт е, че на 13 януари 1945 г. срещу Борис Минковски е извършен атентат. Неизвестен брой хора стрелят срещу него, но не успяват да го засегнат. Въпреки голямото желание на народната милиция да разкрие кои са неопитните стрелци, техните имена и досега остават в тайна.

Ролята на Димитър Витанов

Документирано е, че Борис Минковски започва да оформя показания на арестувани срещу Нико Просеничков още през октомври 1944 г. От архивите по т.нар. народен съд, запазени в АМВР, става ясно, че основните показания срещу набелязаната жертва, а и за много други русенци, някои от които безследно изчезнали, са дадени от Димитър Георгиев Витанов. Новите милиционери успяват да пречупят в ареста 47-годишния мъж, който преди това е бил мобилизиран като преводач при германците. На Димитър Витанов лично Борис Минковски обещава да го освободи, срещу което получава всякакъв вид удобни показания. Запазена е папката с показания на Димитър Витанов, върху която страшният народен обвинител Борис Минковски на 31 октомври 1944 г. написва: "Прекратявам преписката по липса на улики за извършено престъпление"²⁷ Явно срещу обещанието да бъде пуснат на свобода Димитър Витанов писмено твърди, че лично към него Нико Просеничков се е обърнал с молба да го представи на прокуриста на Кредитна банка и водач на национал социалистическата партия в Русе Август Милтнер, за да стане платен автор на германските власти. Според Витанов Нико Просеничков го поканил в кафене „Тетевен" и му казал, че тъй като бил беден, искал да пише статии в полза на германците във вестник „Русенска поща" срещу заплащане. В отговор на молбата му Димитър Витанов запознал Нико Просеничков с Вилхелм Щок и при втората им среща Просеничков му се похвалил доволен, че работата е уредена и той ще пише по германските въпроси срещу хонорар²⁸. Димитър Витанов дава показания, че германците били купили и Владимир Биков, един от собствениците на в. „Русенска поща", че областният полицейски началник Стефан Симеонов получил от Гестапо 200 пистолета, които заровил в лозето си, за да може да организира въоръжена съпротива срещу Червената армия, че различни русенски граждани били наградени с германски ордени и били близки с германците като Стефан Досев Недков, Христо Стратев Христов, Иван Нешев, Петър Томов, капитан Михаил Шмаров и т.н. По тези показания ДС-Русе години наред организира различни следствия, проучвания и съдебни дела, докато се докаже, че те не са верни или са изопачени, но по-голямата част от визираните в тези показания лица отдавна са убити, а останалите са в затвора.

На 26 декември 1944 г. народният обвинител Величко Цонев, който поема щафетата от Борис Минковски, изпраща в един ден две нареждания до коменданта на милицията да се арестува Нико Просеничков.²⁹ Върху второто нареждане има резолюция с червен молив: „I милиционерски участък". По това време този участък се е намирал на ул. „Омуртаг" N 55. На 28 де­кември 1944 г. към резолюциите е поставен със зелено мастило и нечетливият подпис „Б.Уоисъ", който вероятно трябва да значи Б. Моис. На гърба на нареждането е напечатано с пишеща машина „Представям Вх. №...1944 г. на Господин Коменданта на Русенската Народна Милиция, че лицето Нико Просеничков е задържано, но неизвестно къде. На разпореждане. № 86 гр. Русе 13.1.1945 г. Нач. I мил. у-к."³⁰ Вероятно този е бил и пътят на Нико и Тонка Просеничкови , когато са били задържани на 2 ноември от двама непознати в дома им, след което заедно с други арестанти са били натоварени на автомобили и откарани, за да бъдат застреляни. Съществува мнението, че това е станало в Балюв дол между Щръклево и Нисово. Местата на екзекуциите и масовите гробове на разстреляните в Русенско са все още ревниво пазени тайни в архива на ДС в Русе и в главите на малкото останали живи очевидци. Последният запазен документ за Нико Просеничков е от 10 март 1945 г. Това е призовка, с която той е бил приканен да се яви в съда като подсъдим и на която е записано - „ в неизвестност"³¹.

Грабежи и злоупотреби

Алчните ръце на областния началник на Народната милиция Илия Ташев оставят следи и в други документи на АМВР. С верните си служители от I милиционерски участък Велико Пенев Иванов и Димо Данев Данев той обира имуществото на друг безследно изчезнал русенски гражданин, търговеца Кънчо Петров. От писмо на Свобода Кънчо Петрова от 7 декември 1944 г. се разбира, че на 30 септемв­ри в дома й е направен по заповед на Илия Ташев опис на имуществото в присъствието на цитираните милиционери. По заповед на Ташев съпругата на Кънчо Петров дава ключовете от жилището на Велико Иванов и Димо Данев. Няколко дни по-късно от заключената къща изчезват 25 лозопръскачки, 15 машинки за мелене на месо, 250 кг тел, 50 м синджир, 20 топа сито, 1500 гуми за пръскачки, 40 брадви, 80 кг пружини и друга стока. Оставената там английска каса е отворена и от нея са взети 50 хил. лв., ценни книги и злато. Обирът на семейството на Кънчо Петров продължава и в III участък. Там от Свобода Петрова са взети 123 088 лв. без разписка, банковите документи, една застрахователна поли­ца и 5 влогови книжки на Кънчо Петров. По-късно от III участък са отчетени в данъчното само 104 198 лв. и ценни книги за 8600 лв.³² Заради други злоупотреби с пари в III учас­тък началникът на участъка Иван Станчев Колев и подначалникът Милчо Асенов са осъдени и уволнени от служба.

Изнудването на гражданите за пари става масово и официално мероприятие, когато на 24 октомври 1944 г. Илия Ташев обявява следната „покана": „Открива се фонд за подпомагане на народната милиция. Всички граждани и селяни, които желаят да внесат суми или продукти, да се обърнат в градовете към съответните участъци, а в селата към селските общини. Областен началник на Народната милиция Илия Ташев".

Дали двете доверени лица на Илия Ташев от I милици­онерски участък Велико Пенев Иванов и Димо Данев Данев са били двамата непознати, които са извикали за справка на 2 ноември 1944 г. Нико и Тонка Просеничкови - е все още въпрос без отговор.

Официално обявяване за изчезнали

В края на 1945 г. са заведени граждански дела № 1083 и 1084 за удостоверяване гражданското състояние на намиращите се в официална неизвестност Нико и Тонка Просеничкови. С определение на Русенския областен съд от 24 декември 1945 г. те продължават да се водят безследно изчезнали с дати на предполагаема смърт за Нико Просеничков 2 ноември 1944 г., а за Тонка Просеничкова 5 ноември 1944 г. Четири месеца след т.нар. тяхна „предпола­гаема смърт" на 1 февруари 1945 г. умира втората им дъщеря, 19-годишната Милкана Просеничкова.

Не се откри смъртен акт проверих полистно актовете на смърт на общината за периода 1944 – 1946 г. няма на името на Нико и на тонка Има издадени смъртни актове на адвоката Иван Харджииванов, полицеяския началник Ламбрин Чамуров и др. но на ...тонка и нико няма

Бележки:

_ Петко Българанов, ляв социалдемократ, приел от д-р Димитър Хаджиев длъжността на русенски областен директор от 31 октомври 1944 г. до 31 май 1949 г., когато се създават Изпълнителните комитети, баща на Боян Българанов, дългогодишен член на ЦК на БКП и народен представител.